A Dangerous-tour driver talks about his time with Michael

A Dangerous-tour driver talks about his time with Michael


THE PLANE HOVE in to view and around me, the enormous crowd began to stir. ‘It's him!' called a voice from somewhere deep within the melee. The call was taken up by another fan. 'It's him! It's him!' The excitement was palpable, as more and more members of the crowd took up the chant, 'It's him! It's him! It's Michael! Michael! Michael!'
There were thousands of people mobbing the airport that day in Munich in 1992 as the world's greatest pop star was about to kick off only his second solo tour. And although the crowd was well behaved, there was a kind of feverish anticipation surrounding all of us, me included, as the plane carrying Michael Jackson came in to land. Michael is not only one of the greatest entertainers in the world, but also one of the most mysterious, and we were actually going to see him in person. Little did I know that I was to form a brief friendship with the man himself and get a glimpse behind the scenes of a show business legend.

Back then, though, it was June and the start of Michael's 'Dangerous' tour, a tour that was to break world records and establish him more firmly than ever before as the greatest performer of the age. It was an astonishing endeavour. The first date of the tour was in the Olympic Stadium in Munich on June 27, when Michael performed in front of a sell-out crowd of more than 72,000 people. The tour was scheduled to last a year and a half, finishing in Mexico City in November 1993 and although some of the concerts were cancelled due to Michael's illness, he performed in sixty seven concerts to approximately 3.5 million people. In the course of it he donated all profits to charity, including his ,own Heal the World charitable foundation, and his Bucharest concert was sold to HBO for $20 million. This created another world record, as did the recording: it gained the highest audience on any cable channel- 34 per cent - and won the Cable Ace Award. The staging was phenomenal; it took three days to erect and cargo planes had to fly twenty truckloads of equipment in to each country.

As for me, I was about to embark on one of the most exciting adventures of my career. I was to spend four months as one of Michael's drivers and, as his plane taxied towards the airport building, stopped and was instantly surrounded by a police escort, I could hardly contain myself. Nor could the crowd. The cries of, 'Michael! We love you!' had gathered in crescendo to a deafening roar; it felt as though the ground were shaking. That was as nothing, though, as to when the door of the plane opened and Michael stepped out dressed in his usual military garb and red mask and raised a hand to his fans; the noise the crowd made must have reverberated from every tree in the forests of Bavaria. The security just about managed to contain the ecstatic hordes, but they very nearly had mass hysteria on their hands. I have driven some of the biggest names in the business, but I've never seen anything like the public's reaction to Michael Jackson.
To begin with] didn't have anything to do with Michael personally. I was driving his security men around in the third car of the entourage, while Michael usually travelled in a customised minibus luxuriously kitted out with facilities for eating and sleeping. Right from the start, though, you could tell he was no ordinary superstar. Everywhere we went, roads and traffic were blocked off for his arrival, a police escort drove us through the cities and the crowds went
absolutely wild. We didn't have an escort for our three-strong convoy between the cities, though, which led to one potentially nasty incident.
Michael was in the van and another driver, Stan, and I were following behind in two cars. Suddenly my walkietalkie bleeped. 'Keith,' said Stan, 'what's that coming up behind us l'
I looked in my rear view mirror and at first I saw what looked like a couple of motorcycles. Then a couple of more joined them and a couple more until there were several dozen in pursuit - and it suddenly hit me with a jolt that we were being followed by a gang of forty or fifty German bikers.’I don't like this, Stan,' said in to my walkie-talkie. 'We'd better get the minibus to speed up.'
All three of us put our feet on the accelerators, but the bikers were gaining on us and it wasn't long before we were surrounded. After another minute, they'd got their bikes in between the various cars in an attempt to separate us. The situation was getting pretty frightening. Then my walkietalkie bleeped again. 'What we're going to do is this,' said Stan. 'You go as close to the curb as you can on your side and I'll do the same on the other side. Then we'll come in sharply behind Michael's bus in a V and cut him off from the bikes.' We did exactly that and it worked: the bikers were forced to slow down. They were furious, yelling curses at us, spitting and trying to get in between us all again, but tills time we didn't falter. I kept my car exactly two inches behind Michael's bus and Stan drove exactly two inches behind me until at last the bikers got tired of the chase and turned back to create havoc elsewhere. Michael was asleep at the time; he never knew what had happened.
I still hadn't properly met Michael, though, and it was only because of a near disaster, for which I thought I'd be dismissed, that we actually became friendly. Michael was staying in Rome and wanted to go to Florence to look at a picture he was considering buying. There were something like 2,000 fans in front of the hotel, however, and getting him out of the hotel and on the road would be no easy matter. So his security people formulated a plan. Various cars were stationed at various exits from the hotel, while Michael's official car and police escort was round at the front. The choice of which car to take would be made at the very last minute. Suddenly my walkie-talkie bleeped. 'Keith, it's going to be your car,' said Michael's head of security. 'Get ready. We're coming to you:
I opened the car door and quite suddenly Michael Jackson was beside me. I bundled him and a friend in to the car, while the daughter of the concert promoter got in the front beside me. It took just a couple of seconds for Michael to move between the hotel and the car but in that time he was spotted, screams went up and a moment later the car was surrounded by fans.
There were two security men in front of us: they managed to clear a path between the hysterical bystanders so we could drive off. But just as we were about to move, Michael put his hand on my shoulder. 'Stop!' he cried. 'Someone's taken my friend's hat!'
I stopped, but I wasn't happy. 'It's not safe, Michael,' I said, as the security men frantically waved us on. 'In a crowd like this anything could happen:
1 made to move again. 'Don't go!' cried Michael. 'I want that hat!'
They security men were going ballistic. 'Come on!' yelled one as the crowd roared and surged around us. 'Get going! You've got to move!'
'I'll get you another hat,' said the girl in the seat beside me.
"Please, Michael, we've got to move now.'
Michael finally agreed and so, just as people were beginning to bang on to the car, we moved off. The plan had been to execute a series of right turns to bring us back to the front of the hotel, where we could link up with security, but the traffic was so solid we were forced to turn left in to a one-way street - and we were going the wrong way.
There was no way I could turn round, though, and so, horn blaring and lights flashing, I edged up past the traffic. I then made a few more left turns - and suddenly realized. I was totally lost, to say nothing of the fact that I had Michael Jackson in the back of the car and no security men to protect him. For a while] drove around, but it was no good. There was nothing for it: I was going to have to admit what was wrong. 'I'm lost: I said.
'That's okay,' said Michael in his soft voice. 'What shall we do?'
The girl sitting beside me was not taking things so calmly. 'Get back to the hotel!' she cried. 'You can't drive around Rome with Michael and no security. What if someone recognises him? It could be a calamity!'
She had a point. Michael Jackson is one of the most recognisable people on the planet and the hysteria that surrounds him is such that, even if his fans don't mean to do him any harm, there is a real danger that violence could erupt. Besides, ever since the terrible assassination, of John Lennon in New York in 1980, every star has had to be more cautious. The Beatles might have thought they were bigger than Jesus but Michael was arguably bigger than The Beatles at that point in his career. A swift decision was needed.
'Michael,' I said, 'what do you want me to do? I could head for Florence and we could look for the other cars there?'
Michael hesitated. 'I think we'd better go back to the hotel,' he said eventually and so I turned the car around and we made our way back. Michael was very calm about it, but I thought I could sense that he was getting a little tense. Eventually] found my way back, but now we had a further problem. Michael was lying on the floor of the car when we drove up to the hotel so the fans couldn't see him and mob him, but we were a good 30 feet from the hotel entrance, a path that was blocked by six rows of parked cars, and no security men in sight. 'There's nothing for it, Michael: I said. 'We're going to have to run for it. Get ready.'
The girl beside me went ahead to alert the hotel. ] went round to Michael's door and opened it. Michael leapt out. ] threw one arm around him and used the other to ward off the crowd, who nearly had an attack of hysteria when they realised he was in the car after all. We charged through them at speed, got back through the revolving doors in to the hotel, at which point a guard locked the door - and realised that Michael's friend was trapped outside. 'Let him in!' I screamed and the friend got through just before the crowds closed on the hotel.
I went straight upstairs to my hotel room to pack my bags, because I was sure I’d be sent home after that cockup. A moment later my boss came in. 'What are you doing?' he asked.
'Packing. I'm off home, aren't I!?'

'Are you joking?' asked my boss. 'You got him back in to the hotel safely all on your own; it usually takes up to nine security men. Michael is very relieved to be back and he's talking in a very complimentary way about you.'
And so it was that I began a brief friendship with one of the nicest men I have ever known.
The more I got to know him, the more I realised that although Michael Jackson is a brilliant performer, artist and businessman, it's completely true what people say about him: he lost his childhood and he's never been able to make up for that. Despite his business acumen, there's a strange sort of vulnerability about him, which almost makes you want to hug him and tell him to look after himself - and I say that not as a sentimental man. Michael loves toys and toy shops - wherever we went, allover Europe, if we saw a Toys R Us in any given city, we knew that's where we'd end up later.
While we were m London, Michael paid a Visit to Hamley’s, the famous toy shop on Regent Street, as well as to the Disney shop on the same street. Each shop blacked out its windows so that Michael could look around in private. He spent thousands of pounds on toys; he particularly loves magic sets and he also bought some remote-controlled cars, which he drove up and down the halls in The Dorchester. When we left the shops the whole of the trunk and the back of the car were filled with toys - and apart from a few special ones that he took on with him, they all ended up at children's hospitals, as they did in every city we visited.
Wherever Michael stayed, pinball machines and computer games would be installed in his suite before his arrival. On one occasion he saw a merry-go-round that he liked in a city in Germany, bought it and had it shipped back to his Neverland estate in California. He also had a friend with him on the tour, and having seen the friendship at close hand, I can vouch for the fact that never at any moment was there one tiny signal of impropriety about it.
Everyone knew Michael's friend was with him and everyone accepted it unquestioningly. Our only reservation was that Michael was leaving himself open to innuendo and indeed, that is exactly what happened the following year when it was alleged that he had had improper relationships with young teenagers. It is often forgotten that not one shred of evidence has ever been produced to substantiate those claims.
Having known the man, I didn't believe the allegations then and I don't believe them now. For a start, Michael is such a genuinely nice man that I simply do not believe him capable of the actions of which he's been accused. Secondly, when I was working for him during the 'Dangerous' tour, his attitude towards his friend struck me as simply that of a big brother. He may be a musical genius, but Michael Jackson sometimes has the mentality of a child himself and that is why he loves to play with children. The fact that now that he's got two children of his own - Prince Michael Jackson Jnr and Paris Michael Katherine Jackson - must be the greatest thing in the world for him, because now he can indulge in his love of children's games with his very own offspring.
But despite his enormously likeable and gentle personality, everyone around Michael is frightened of him because of who he is. Michael is aware of this, but doesn't quite know what to do about it. Problems would be reported back to him via Bill Bray his head of security, who has been with him for thirty years, because people just do not dare tell Michael when something has not gone according to plan. It would seem the more famous you are, the more people are scared of you. I can see why they say it's lonely at the top. Bill is one of the few people who isn't scared of Michael and whenever he told him of another case of someone hiding something from him. Michael would say in bewilderment, 'But why doesn't he come and see me himself?' For some reason, though, despite the fact that I was so excited to meet him, I wasn't frightened of him. I treated him normally, which is perhaps why we got on so well.
For a start, he was fascinated by my cockney accent and started trying to mimic it. 'Hello mate, how are you?' he'd say when he got in to the car. 'Hello Michael, how are you?' I'd reply in an attempt at mimicking his own voice -low and very soft - which he would think was great fun.
'Oi, mate!' he'd say. 'Yes Michael?'
'Tell me about cockney rhyming slang.'
So I did. Michael became terribly interested in it for some reason, and got me to start teaching it to him. 'What's the cockney rhyming slang for stairs?' he'd ask.
'Apples and pairs.'
'What's the cockney rhyming slang for suit?' 'Whistle and flute.'
'What's the cockney rhyming slang for cash?' 'Bangers and mash.'
'Oi, mate! That's wild!'
And so it would go on, for hours. Eventually I bought Michael a book about the subject, which he absolutely loved. , 'That's great Keith, thank you so much,' he said when I handed it over. He'd sit in the car going through it for hours, giggling when he came across something he particularly liked. One day, he turned to me and announced: 'I'm sitting in a La-Di-Dah!'
'Come again, Michael?'
'La-Di-Dah,' he pronounced triumphantly, before revealing: 'It's a car!

MICHAEL WAS VERY interested in the cities we visited. When we were actually in situ he tended to stay in his room because he couldn't go anywhere without being mobbed, but when we entered a place for the first time or drove around it on the way to a show, he'd be very intrigued by these countries, which were so different from his own. For some reason, he was particularly taken with Copenhagen. 'Would you like to live here, Keith?' he asked.
'I don't know Michael, I've hardly seen it.'

He mused for a while. Then he announced: 'I want to go to Tivoli Park.'
And so, after he'd done his concerts, we arranged for him to visit Tivoli Park, Copenhagen's foremost amusement park, on the last day of his stay. The visit was to be on a Sunday and the arrangements were very hush-hush because we didn't want to attract the usual hordes that surround Michael wherever he goes. We planned to smuggle him in at a side entrance and spend an afternoon there. Michael was extremely excited by the whole thing.

His excitement turned to shock and then disappointment when we got there, though, because the side gate through which he was to slip in opened to reveal banks of photographers, cheerleaders and a band. His first inclination was to turn back and it took us a good fifteen minutes to persuade him to go in after all, but once there he began to enjoy himself. 1 drove him from one ride to the next - he couldn't walk between them because he'd be mobbed - and his reactions were like those of an excited child. 'Wow, that was fantastic!' he'd say on re-entering the car. '1 loved that!' He enjoyed the ride on which you were whirled round in buckets so much that he insisted on going on it twice and asked me to come on it with him, too.

'I can't Michael, I've got to watch the car,' I'd tell him. "Aw, Keith, you're no fun!'
As ever, though, it took no time at all for word to get around that Michael Jackson was in the park and crowds soon began to gather. Michael reluctantly decided after an hour that he'd have to leave rather than spending the whole afternoon there as planned, so instead we got a local driver to take us to the city's military and souvenir shops. Michael loved those. He spent about two hours in one of them, buying up more of the bright uniforms he so loves to wear.
It was Michael's birthday during the tour and we held a birthday party for him in the grounds of his hotel in Frankfurt. We had a barbecue and people relaxed on the sunny lawn as we serenaded him with 'Happy Birthday'. Michael didn't come to the barbecue himself, because every time he was in public, he'd be besieged by fans, but someone took a birthday cake up to his room instead. 'That's really nice,' said Michael, and he came out on to his balcony and shared the cake with members of the adoring public.

By the time we went back to Germany - to Hamburg Michael and I were getting on better than ever. By this time I, like the rest of the crew, had acquired my own mini fan club - three girls: an Italian, a German and a Spaniard. The Italian was called Claudia, the German was Greta and the Spaniard was Anna. In Hamburg, we'd sometimes take a boat out together for an hour, when I wasn't ensconced in 'the hotel.

Back at the hotel, I was still taking liberties that other people just wouldn't dare risk. One day I went for a swim but found two of Michael's security men guarding the door to the pool. I realised Michael was in there and turned to go, but the men waved me in.
I went in. Michael's friend and his family were swimming in the pool, while Michael walked round the edge, wearing a pair of earphones. He lifted a hand in acknowledgement of my presence, after which, on his next, circuit of the pool, I pretended I was going to push him in. At first Michael looked a little shocked, but after a moment he found it absolutely hilarious. He was in stitches. He continued his walk, but kept looking at me and making pushing movements. I should think that I was the first person to behave like that with Michael Jackson for very many years.

I must admit, I also played a few jokes. Michael had four adjoining rooms on the first floor of the hotel and I had the fifth (not adjoining.) The fans always discovered which suite Michael was staying in and would wait outside, hoping for a glimpse of him. Occasionally Michael would pull the curtains back and look out, which would prompt a roar of acknowledgement from the crowd. So I bought a pair of white gloves, one of Michael's trademark items of clothing at the time, and I would occasionally twitch my own curtain back, standing well away from the window so that only my hands could be seen. The fans didn't know that the last room wasn't Michael's, and so I too got my own roar of acknowledgement - even if it was actually meant for someone else.

The 'Dangerous' tour occasionally lived up to its name, particularly in Romania. Michael flew in to Bucharest, but three of us were required to drive the three main cars across country to meet him there. We were told to make sure the cars were full of bags of crisps, bottles of water, Coke and so on, because whenever a car stopped, it would be immediately surrounded by the locals. This turned out to be absolutely true. At one point I stopped at a garage (which turned out to have no petrol) and people appeared literally out of nowhere. They were swarming round the car and only went away after I'd thrown packets of peanuts out of the window. The same thing happened when I stopped at a railway junction - 1'd had to stop as there were no gates, no lights and no indication as to whether a train was coming or not.

The next problem was petrol: there wasn't any. The other two drivers and I found every garage we stopped at was empty and the three of us somehow coasted in to Bucharest running on empty. There we found that petrol stations attracted the most enormous queues in which you had to wait, literally, for hours. It is common practice in Bucharest to hire someone for the day to queue for you, which means that you could go off and do a full day's work and come back to find that your car, hopefully, is ready.

Because we were with Michael, the police escorted us to the front of the queue, which didn't go down too well with the locals, and a little girl came to fill my car up. She looked so sweet that I handed her a signed picture of Michael. Her little face completely lit up as she looked at the picture: it was as if 1'd given her a bag full of gold. After a moment, she handed it back. 'No, no,' I said, 'it's for you.' She looked at me quite wonderingly and carefully stashed the picture away.
Michael was staying at Snagov Lake Palace, the summer residence of President Nicolae Ceausescu before he was killed in 1989. Ceausescu might have fallen but a state of lawlessness remained: there were two buildings in the palace compound and we were told to drive between them rather than walk between them. We were also told not to go in to the grounds after dark. The place was overrun with armed guards - actually teenage boys waving machine guns - and there was a real fear that one might suddenly get trigger happy.
It was a strange set-up. The next day I asked the head of security where I could wash my car: 'Come with me,' he answered. He took me to a compound filled with scruffy young men who, I realised after a moment, were army convicts. They cleaned the car for me, but in the course of doing so, I had to open the boot for them. It was filled with water, Pepsi, crisps, peanuts ... The look on their faces was one of absolute amazement to see such abundance inside the car and I felt so sorry for them that I didn't try to stop them when a few cans and packets rapidly vanished.

Michael's enormous humanity was most obviously on display when he made a $1 million donation to a Romanian orphanage called Orphanage Number One. The plight of Romanian orphans, many of whom had either been abandoned or were HIV positive, had been in the news a great deal recently. Michael had been extremely distressed when he had seen pictures of the suffering, and so he decided to make a donation as a way to help.

The day before his visit, I went to see the orphanage and was met on the steps by Richard Young, a well-known paparazzo. A six-year-old boy had latched on to him and was carrying his bags around, while around us, workmen were whitewashing the walls in readiness for Michael's visit. 'Come on, I'll show you around,' Richard said to me.
'I'm not too sure I can take it,' I told him.
'We won't go to the bad bits,' Richard assured me and so we went in. It was very distressing. In a room with thirty or forty cots, the first thing you noticed was the absolute silence. Even when you spoke directly to the babies and tried to amuse them, they would merely stare at you with blank eyes. I couldn't take it after a short time and was forced to leave.

The next day it was time for Michael's visit. The palace was about a thirty-minute journey outside Bucharest, but we had no trouble to begin with: we' bad twenty or thirty police motorbikes escorting us and at least ten cars. All the junctions had been blocked off in readiness. We roared in to the city to cheering crowds with a highly excited Michael in the back, but as we got close to the orphanage the crowds were so great that the car was forced to slow down to a snail's pace. A couple of the policemen were then knocked off their bikes; they promptly whirled round and started beating the crowd with truncheons.
'Why ate they doing that?' asked Michael, unable to believe his eyes.
They need to clear the road,' I replied.
'But there's no need to do that,' he insisted. He was by now angry and upset and if there had been any way of him getting out of the car and putting a stop to the violence, I am absolutely sure he would have done. We later learned that the crowd was about 40,000 strong.

Once inside the orphanage Michael spent a couple of hours looking around and although very moved by the suffering he saw there, he was very pleased that he was able to make the donation. He later told me that he hadn't realised what an enormous gesture this would seem to the Romanian people, who; I believe, talk about it to this day.
And then, of course, there were the concerts. Capacity was supposed to be 60,000 but there must have been twice as many people as that present. Michael put on his usual brilliant show, but what stood out for me was the backstage catering arrangements. All the food was kept in cages - and standing over it was an armed guard.

On our final day, something very special happened.
Michael's people arranged for several hundred soldiers and policemen to gather in a park inside the town. Then Michael arrived. The troops, some on horseback, started marching with Michael at their head: after a minute Michael broke in to a run as the troops marched on, completely straight faced. And so for the next couple of hours Michael walked, talked, ran and danced around the marching troops in one of the most enjoyable sessions I have ever seen on a tour. The day was made for me when he danced past where I was standing and gave me a little wave.

Michael was extremely generous to everyone on the tour, and there were over one hundred of us. In Munich there's a large theme park called Europa Park and Michael booked it one evening for the whole party. He and his friend came along too; the theme was Western style, with a saloon bar and ranches, and they went on all the rides along with the rest of us. Characters from Disneyland wandered amongst us, talking to us and making a fuss of Michael.
Michael always made sure everyone was very well looked after. Although he didn't eat when he was there, dinner was laid out for all of the rest of us. He would sometimes mingle with us in other places, as well, as long as he was sure he wouldn't be mobbed. In Germany we once stayed in a large house rather than a hotel, which was memorable because it "featured a miniature bowling alley. Because we were the only people staying there, Michael felt able to come down to the bar and say hello to everyone, although unlike the rest of us, he didn't partake of the famous and delicious German beer.

Michael was far more tolerant of our normal human frailties than most people would have been. In Scotland, he stayed in a house, while we stayed in a hotel about a mile, away - a hotel that proved to be totally inadequate. We asked if we could move to another hotel and Michael agreed. While the move was taking place, we were asked to the house in which Michael was staying, where food and drink were laid out for us, along with playing cards and other entertainments. The drink flowed rapidly, with the result that when a call came from Michael's room at about 10 p.m. saying that he wanted one of us to go out and collect some Kentucky Fried Chicken, not one of us was in a fit state to do so. 'Look at you lot: said an aide. 'You're his drivers and none of you are capable of driving.' Michael took the whole episode in very good heart, though, and sanctioned a mini cab to go out for his late-night snack.

Before the start of every concert, Michael would have an audience with the local children. He was very friendly to them: he'd answer questions, sign autographs and pose for photographs with his young fans. The children absolutely loved it - they were as excited as anyone else about meeting Michael Jackson. When we returned to London, my children - Michael, five, and four-year-old Sheryl - were invited to the meeting and were wildly excited at the prospect.

In the event, the concert was cancelled because Michael had a sore throat, with the result that his audience with the children was cancelled, too. My children were bitterly disappointed but understood that these things do happen. Another member of the crew, however, found out that my kids had been desperate to meet him and were dreadfully upset to have missed out. I didn't know that Michael knew anything about it until he came up to me one day with two signed pictures of himself. 'I know this doesn't compensate for the meeting being cancelled, but at least it's something,' he said, as he handed them over. I looked at the photographs and on them he'd written 'To Michael, love Michael Jackson; and 'To Sheryl, love Michael Jackson.' I was particularly touched by this, as Michael usually just puts 'Michael Jackson' on his photographs - and only very rarely a personal message.

When he was travelling longer distances, Michael would usually go by plane or on the Orient Express, depending which one he felt like taking, while the rest of us would drive our cars to each new destination. This happened towards the end of my leg of the tour when Michael was performing in Istanbul when sadly I was never able to say goodbye.

Michael was going to be flying in to the city, while I drove a Mercedes behind his customised minibus through Turkey, and it was while I was on my way to the country's capital that I had the first indication that Turkey wasn't going to be like the other countries we'd driven through. A car came up behind me and carved up both me and the minibus, so I chased him down the road to show he couldn't get away with that kind of behaviour. Suddenly the car stopped and a man jumped out: I did likewise to have a word with him. Just as suddenly, the man pulled a gun on me. I got back in to the van and it was the last time I gave chase to any car in Turkey.

Once we got to Istanbul we all met up with Michael and settled down in to the hotel, where we lived in our usual luxury: food set out for -us at all times, beautiful rooms and so on. However, Michael wasn't at all well and after much deliberation, it was decided he shouldn't do the show, but return to London to recuperate instead. I drove him to the airport and had some trouble with the police en route: one car tried to force me off the road, assuming, no doubt, that it would be a great coup to cause trouble for Michael Jackson, while others were cutting me up. It was a nasty experience: my windscreen was smashed and it was with some relief that I got Michael to the plane. Michael never says very much on these occasions, but he was plainly relieved to be leaving ..

Initially the concerts were merely postponed until Michael felt better and it wasn't common knowledge that he'd actually left the country. After a couple of days, though, it became apparent that Michael still wasn't better and the concerts were to be cancelled all together. This presented us with a problem. Turkey is a beautiful country but, as I had already discovered, life is rougher there than it is in Western Europe. I wasn't the only one to make this discovery and so there was concern about how the promoters would react when they discovered that Michael had gone and wasn't coming back.

Ultimately and, I believe, wisely, we decided that discretion was the better part of valour and that it would be best for us all to leave before the official announcement was made. Michael's party started trickling out of the hotel in dribs and drabs and we ferried people in relays to the airport. After that was done, we had to get ourselves and the cars out of the country and so we ended up racing through Turkey in three blacked-out Mercedes. It was lucky they were good cars, because the police tried to stop us on a number of occasions, and in each case we got away simply by outspeeding them.

We were still nervous even after crossing the border in to Greece but by the time we made it back to Western Europe our nerves were gone and life returned to normal. Shortly after that I was reunited with my family and the four and a half months I spent on the road with Michael seemed like just a dream.
In the course of those months, Michael did forty-one concerts and I saw every single one of them. The openings were the most amazing stagecraft I have ever seen - and I've seen just about everyone. There would be a dramatic burst of music, which would build up in intensity along with flashbacks of Michael throughout the years. Then the lights would go down, the music would become increasingly frenzied and the stage would suddenly explode in fireworks as Michael himself exploded out of the floor from a 'toaster', something that made headlines all over the world. The crowd would go absolutely wild. Michael would stand absolutely still for as much as a minute - and it takes an inordinate amount of charisma to be able to stand on stage alone holding a crowd of thousands - then he would suddenly turn and hold his pose for another minute as the crowds erupted again. At the end of the concerts, he would leave wearing a jet pack - another world first.

And so that was my time with Michael Jackson: a musical genius, a truly kind and nice man and, for a very short time, a friend. I'm so glad for him that he has children of his own now and I wish him nothing but happiness in the future. And as for his music and his performances, I can only quote what someone else said in a very different context - baby, you're the best.

I met a couple of other members of the family over the years and to be honest, they aren't a patch on Michael. The first was Latoya, his younger sister, whom I met off Concorde with her then husband and manager, Jack Gordon. Of course, I recognised Latoya immediately and even if I hadn't, it would have been obvious she was a star. Latoya absolutely loves the attention she gets and was playing the crowds for all she was worth: fluttering her eyelashes, wiggling around, putting on and taking off sunglasses and generally acting the star. Jack was struggling behind her with the suitcases so I went over to him: 'Mr Gordon,' I said, 'let me help.'
It immediately turned out that I had made a mistake in Jack Gordon's book in talking to him without holding up a name board, as is the usual practice. He looked at me in a wary manner. 'Have we met before?' he said in a tone that could easily have served as an ice pick.
'No sir, we haven't. But since you're standing right behind a member of the Jackson family, whom I recognised as I have seen approximately 18,243 pictures of her in the newspapers and I knew she was married to her manager and that that manager was called Jack Gordon, it's a fairly obvious assumption that you would be he. And I was correct, was I not? You are that Jack Gordon? And you are accompanying Latoya Jackson, who has an even more famous brother called Michael with whom I recently spent a few months and who has more courtesy in his little fingernail than you have just shown? Now I will drive you in to London, as I am being paid to do. And might I add that your wife is wearing far too much make-up.'
Actually, I said nothing of the sort. I just picked up their bags and got on with it. But I certainly thought it.

I also met Germaine (LOL) Jackson - extremely briefly - when I was called to meet him and his family at the Conrad Hotel in Chelsea. Germaine came across as a decent man, and polite with it. He and his family had just been eating and offered me a sandwich, which I gratefully accepted as you can go for hours and sometimes even days without eating in this job.

The family then went to their rooms to change, while I want to wait outside. And so I waited. And waited. And waited ... Finally, over two hours later, a minion appeared. 'Sorry about this,' he said, 'but they've decided not to go out after all.'
'Couldn't someone have told me?’
'They, er, forgot you were here,' said the minion and went back inside. Oh well, I thought, thanks for the sandwich ...

Ох, частта с Турция... Ох, колко плаках тогава...

Шофьор от турнето Dangerous говори за изкараното време с Майкъл Джексън.


Самолетът се движеше над нас и около мен огромната тълпа започна да се екзалтира. „Той е!” обади се глас от някъде, дълбоко в блъсканицата. Друг фен започна да вика „Той е! Той е!”. Вълнението беше осезаемо все повече и повече като хора от тълпата откликваха на виковете. „Той е! Той е! Майкъл е! Майкъл! Майкъл!”
Имаше хиляди хора, които нападаха летището през този ден в Мюнхен, 1992г., когато най-великия поп-изпълнител започваше второто си самостоятелно турне. И въпреки, че тълпата бе с добро поведение, имаше развълнувано очакване, заобикалящо всички нас и мен включително като самолета транспортира Майкъл Джексън до земята. Майкъл е не само най-великия изпълнител в света, но и най-мистериозния, а ние щяхме да го опознаем като човек. Малкото, което знаех е, че щях да заформя кратко приятелство с човека и да зърна зад кулисите на една шоубизнес легенда.

По онова време, обаче, беше юни и началото на турнето Dangerous, турне, което щеше да разбие световни рекорди и да го затвърди дори по-твърдо, отколкото преди като най-великия изпълнител на епохата. Беше удивително усилие. Първата дата на турнето беше на олимпийския стадион в Мюнхен на 27 юни, когато Майкъл изпълняваше пред тълпа, състояща се от повече от 72 000 души. Турнето беше планирано да продължи година и половина и да завърши в Мексико сити през ноември 1993г. и въпреки че някои концерти бяха отменени, поради боледуване на Майкъл, той изпълни 67 концерта пред приблизително 3.5 милиона хора. Същевременно дари всички приходи за благотворителност, включително и на неговата “Heal the world Foundation” и концерта му в Букурещ бе продаден на HBO за 20 милиона. Това създаде друг световен рекорд, когато записа се направи: достигна най-многочислената публика по всеки кабелен канал – 34% и спечели наградата „Cable Ace”. Постановката бе феноменална, отне три дни, за да се създаде и товарни самолети трябваше да преносват двадесет камиона с оборудването във всяка страна.

Колкото до мен, аз бях на път да се впусна в едно от най-вълнуващите приключения в кариерата ми. Бях на път да изкарам четири месеца като един от шофьорите на Майкъл и когато неговия самолет се движеше бавно в близост до сградата на летището, спря и беше мигновено заобиколен от полицейска охрана, трудно успявах да се въздържам. Същото се отнасяше и за тълпата. Викът „Майкъл! Обичаме те!” се издигаше като кресчендо до заглушителен рев, чувстваше се така, сякаш земята се разтърсваше. Това беше нищо обаче, когато вратите на самолета се отвориха и Майкъл излезе, облечен в неговото типично военно облекло и червена маска и вдигна ръка за поздрав към феновете – шумът, които създаваше тълпата трябва да се е отразило на всяко едно дърво в горите на Бавария. Охраната се опитваше да овладее възторжената тълпа, но те стигнаха почти до масова истерия. Превозвах едно от най-големите имена в бизнеса, но никога не бях виждал такава реакция от страна на публиката към Майкъл Джексън.
Да започна с това, аз не трябваше да имам нищо общо с Майкъл в личен план. Превозвах неговата охрана в третата кола от антуража, докато Майкъл пътуваше в минибус, луксозно снабден с удобства за храна и спане.
От самото начало обаче би си казал, че той не е обикновена суперзвезда. Навсякъде, където отивахме, пътищата и движението бяха блокирани, поради неговата поява, полицейска охрана ни съпровождаше през градовете, а тълпите ставаха абсолютно буйни. Нямахме обаче охрана за нашия конвой между градовете, което предизвика един опасен инцидент.
Майкъл беше във вана и един друг шофьор Стан и аз карахме отзад с две коли. Изведнъж моето уоки-токи се включи.
”Кийт”, каза Стан „ какво е това, което идва зад нас?”
Погледнах в огледалото ми за задно виждане и първоначално видях нещо като два мотоциклета. Тогава към тези два се присъединиха още два, докато не станаха десетки в преследване – и изведнъж ме удари като шок това, че сме следвани от банда четиридесет или петдесет германски мотоциклетисти. „Това не ми харесва, Стан” – казах на моето уоки-токи „По-добре да съобщим на минибуса да забърза”.
Всеки един от трима ни сложи крак на ускорителя, но мотоциклетите ни настигнаха и не след дълго вече бяхме заобиколени. След друга минута промъкнаха мотоциклетите си между различни коли в опит да ни разделят. Тази ситуация ставаше много стресираща. Тогава уоки-токито ми се включи отново: „Виж какво ще направим” – каза Стан „Отиди, колкото се може по близо до бордюра от твоята страна, аз ще направя същото от моята страна и след това рязко ще се приближим към буса на Майкъл във формата на V и ще го откъснем от моторите.” Точно това и направихме и проработи: на моторите им се наложи да забавят. Бяха бесни, крещяха и ни ругаеха, плюейки и опитвайки се да застанат между нас отново, но ние не се препънахме. Аз поддържах колата ми точно 2 инча зад буса на Майкъл и Стан караше 2 инча точно зад мен, докато накрая мотористите се умориха от преследването и обърнаха назад да правят поразии на друго място. Майкъл беше заспал през това време, никога не узна за случилото се.
Все още не бях срещнал Майкъл, както трябва, обаче това се случи, когато почти не стана злополука, заради която мислех, че ще ме уволнят, но всъщност тя бе причината да се сприятелим. Майкъл беше отседнал в Рим и искаше да отиде във Флоренция, за да види една картина, която обмисляше да купи. Имаше сигурно около 2, 000 фенове пред хотела и да го изнесем от хотела на пътя не е лесна работа. Затова охраната му формира план. Различни коли спряха на различни изходи от хотела, докато официалната кола на Майкъл и полицейската охрана стояха около предния изход. Избора коя кола да се вземе се направи в последната минута. Изведнъж уоки-токито ми алармира „Кийт, ще бъде твоята кола” – каза началника на охраната на Майкъл „Приготви се, идваме към теб”.
Аз отворих вратата на колата и ненадейно Майкъл вече беше до мен. Настаних него и негов приятел в колата, докато дъщерята на организатора на концерта седна отпред до мен. Отне само няколко секунди Майкъл да се придвижи от хотела в колата, но през това време е бил видян, започнаха викове и момент след това колата беше обкръжена от фенове. Имаше двама охранители пред нас, които се заеха да разчистят пътя между истеричните наблюдатели, така че да потеглим. Но тъкмо, когато бяхме на път да тръгнем, Майкъл сложи ръката си върху рамото ми „Спри” той извика – „Някой взе шапката на приятеля ми!”
Спрях, но не бях щастлив. „Не е безопасно, Майкъл” – казах аз като охранителите обезумяло ни ръкомахаха да мърдаме. - „В тълпа като тази всичко може да се случи”.
Направих опит да тръгна отново. „Не тръгвай” извика Майкъл „Искам тази шапка”.
Охранителите започнаха да стават балистични. „Хайде” – извика единият като тълпата ревеше и се вълнуваше около нас. „Тръгвайте! Трябва да тръгвате!”
”Ще ти взема друга шапка” каза момичето до мен.
”Моля те, Майкъл, трябва да тръгваме сега!”
Майкъл най-накрая се съгласи, тъкмо когато хората започнаха да налитат по колата, ние потеглихме. Планът беше, че трябва да се изпълнят серии от десни завои, за да стигнем обратно пред хотела, където можехме да се свържем с охрана, но трафика беше толкова голям, че ни се наложи да завием в ляво по еднопосочен път, който водеше в грешна посока. Обаче нямаше начин да обърна колата и така със силно бибиткане и примигващи фарове успях да премина трафика. Тогава направих още няколко леви завоя – и изведнъж осъзнах. Бях напълно изгубен, да не говорим за факта, че Майкъл Джексън беше на задната седалка на колата и нямаше никаква охрана, за да го предпази. За известно време карах наоколо, но не беше на добре. Нямаше какво да направя, трябваше да призная какво не е наред. „Загубих се” – казах аз.
”Няма нищо” – каза Майкъл с неговия мек глас „Какво трябва да направим?”
Момичето до мен не приемаше нещата толкова спокойно. „Връщай се обратно в хотела” – извика „Не можеш да караш в Рим с Майкъл и никаква охрана. Какво ще стане, ако някой го познае? Може да стане бедствие!”
Тя имаше право. Майкъл Джексън бе един от най-познаваемите хора на планетата и истерията около него е такава, че… дори и феновете да не искат да го наранят, има истинска опасност буйството да изригне. Освен това след убийството на Джон Ленън в Ню Йорк през 1980г. всяка звезда трябва да бъде по-предпазлива. Бийтълс може да са си мислели, че са по-големи от Господ, но Майкъл е може би по-голям от Бийтълс със своята кариера. Трябваше ни бързо решение.
”Майкъл” – казах „какво искаш да направя? Мога да продължа към Флоренция и там да потърсим други коли?”
Майкъл се поколеба „Мисля, че ще е по-добре да се върнем в хотела” – каза той накрая и така обърнах колата и се отправихме към нашия път обратно. Майкъл беше много спокоен, но си помислих, че можех да усетя как ставаше малко напрегнат. Накрая намерих път за обратно, но имахме и понататъшен проблем. Майкъл лежеше на пода на колата, когато карахме за хотела, за да не го видят феновете и да не му се нахвърлят, но ние бяхме на 30 крачки от входа на хотела, а пътя беше блокиран от шест редици паркирани коли и никаква охрана не се виждаше. „Няма друг избор, Майкъл”- казах „Ще трябва да бягаме. Приготви се.”
Момичето до мен отиде да съобщи на хотела. Отидох до вратата на Майкъл и я отворих. Майкъл скочи. Сложих едната си ръка около него, а другата използвах да отблъсквам тълпата, които почти стигнаха до атакуваща истерия, когато осъзнаха, че е бил в колата в края на краищата. Ние преминахме през тях бързо, върнахме се през въртящите врати в хотела, заради което охранител заключи вратата – и осъзнах, че приятеля на Майкъл беше в капан отвън. „Пуснете го вътре” – изкрещях и приятелят влезе точно преди тълпата да се е спуснала към хотела.
Аз отидох направо горе в стаята ми да си събера багажа, защото бях сигурен, че ще бъде отпратен вкъщи след тази обърквация. Момент след това шефа ми влезе. „Какво правиш” ме попита.
”Опаковам. Заминавам си вкъщи, нали?”

”Шегуваш ли се” – попита шефа ми. „Ти го доведе обратно в хотела благополучно, обикновено трябват девет охранителя за това. Майкъл е много облекчен, че се върна и говори много похвално за теб”.
И така започна краткото ми приятелство с един от най-милите хора, които познавам.
Колкото повече го опознавах, толкова повече осъзнавах, че въпреки че Майкъл Джексън е брилиянтен изпълнител, артист и бизнесмен, напълно е вярно всичко онова, което хората казват за него: загубил е детството си и никога не е можел да го компенсира. Въпреки неговата бизнес проницателност има някакъв вид уязвимост в него, която почти те кара да искаш да го прегърнеш и да му кажеш да се пази – и не казвам това като сантиментален човек. Майкъл обича играчките и магазините за играчки – където и да отидем из Европа, ако видим Toys R Us във всеки даден град, знаем къде ще се отбием по-късно.
Докато бяхме в Лондон, Майкъл посети Hamley’s, известен магазин за играчки на Регент стрийт, както и магазина на Дисни на същата улица. Всеки магазин затвори вратите си, за да може Майкъл да разгледа усамотено. Той изхарчи хиляди паунда за играчки, той особено обича магическите комплекти и също така купи няколко колички, контролиращи се от разстояние, които караше нагоре-надолу в залата на The Dorchester. Когато оставихме покупките целия багажник и задната част на колата бяха пълна с играчки – а отделно Майкъл взе някои специални със себе си, всички отидоха в детски болници, както ставаше във всеки посетен град.
Където и да отседне Майкъл, пинбол и компютърни игри се инсталираха в апартамента му преди неговата поява. Веднъж той видя една въртележка, която хареса в Германия, купя я и я изпрати в неговия дом Невърленд в Калифорния. Също така беше с приятел на турнето и имайки предвид, че съм виждал приятелството им от близо, мога да гарантирам, че никога не е имало и един мъничък сигнал за нещо нередно относно това.
Всички знаеха, че приятелчето на Майкъл беше с него и всеки го прие безрезервно.
Нашето единствено възражение беше, че Майкъл се оставаше подвластен на инсинуации и действително точно това стана следващата година, когато беше набеден в непристойно отношение към млади тийнейджъри. Често се забравя, че няма нито едно доказателство, което да е произведено в подкрепа на тези твърдения.
Познавайки човека, не вярвах на обвиненията тогава, не им вярвам и сега. Първо, Майкъл е толкова искрено мил човек, че аз просто не вярвам, че е способен на делата, по които е обвинен. Второ, когато работех за него по време на турнето Dangerous, поведението му към неговото приятелче бе такова като на голям брат. Може да е музикален гений, но понякога Майкъл Джексън има манталитета на дете и затова той обича да играе с децата. Факта, че в момента има две собствени деца – Принс Майкъл Джексън и Парис Майкъл Катрин Джексън трябва да е най-великото нещо за него, защото сега може да се отдаде на любовта към детските игри със собствените си деца.
Но въпреки неговата страшно приятна и мила личност всеки около него е уплашен от него, заради това кой е той. Майкъл го съзнава, но не знае какво точно да направи. Проблемите му се докладват чрез Бил Брей, началника на охраната му, който е бил с него от тридесет години, защото хората просто не смеят да кажат на Майкъл, че нещо не върви по план. Изглежда, че колкото си по-известен, толкова повече хората се плашат от теб. Мога да разбера защо казват, че е самотно да си на върха. Бил Брей е един от малкото хора, които не се страхуват от Майкъл и когато и да му каже за различни случаи, когато някой крие нещо от него, Майкъл казва в озадаченост „Но защо самия той не дойде да ме види?”. По някаква причина, въпреки че бях развълнуван, че ще го срещна, аз не се плашех от него. Държах се с него нормално, което е може би причината да се разбираме толкова добре.
Като за начало, той беше очарован от моя лондонски акцент и започна да го имитира „Здравей, приятел, как си?” казваше, когато се качи в колата. „Здравей, Майкъл, как си ти?” – му отговорих аз в опит да имитирам неговия собствен глас – тих и много нежен – което го намираше за много забавно.
(с лондонски акцент) „Ей, приятел!” – казаше той. „Да, Майкъл?”
”Разкажи ми за лондонския римуващ жаргон”.
Така и направих. Майкъл стана много заинтересован в това по някаква причина и ме накара да започна да го уча. „Как е лондонския римуващ жаргон за стълби”
”ябълки и двойки”
”Как е лондонския римуващ жаргон за молба?” – „свирване и флейта”
”Как е лондонския римуващ жаргон за пари?” – „каша и салами”
”Ей, приятел! Това е лудо!”
И това би продължило с часове. Накрая купих на Майкъл книга по тази тема, която определено му хареса. „Това е страхотно, Кийт, много ти благодаря” каза той, когато му я подадох. Стоеше в колата, занимавайки се с нея с часове, кикотейки се, когато види нещо, което му хареса. Един ден се обърна към мен и произнесе: „Аз стоя в Ла-Ди-Да!”
”Може ли пак, Майкъл?”
”Ла-Ди-Да” – произнесе победоносно преди да разкрие какво е това „Това е кола!”.

Майкъл беше много заинтересован в градовете, които посещавахме. Когато всъщност бяхме в града той стоеше в стаята си, защото не можеше да отиде никъде без да му се нахвърли тълпата, но когато отивахме на някое място за първи път или пътувахме по пътя за шоу, той бе много заинтригуван от тези държави, които бяха толкова различни от неговата. Поради някаква причина беше особено впечатлен от Копенхаген. „Би ли желал да живееш тук, Кийт?”
”Не знам, не съм видял много от града”.

Той размишляваше за известно време. Тогава заяви „Искам да отида в Tivoli Park”.
И така след като направи своите концерти уредихме посещението му в Tivoli Park, най-главния увеселителен парк в Копенхаген, в последния ден на престоя му. Посещението щеше да бъде в неделя и приготовленията бяха много поверителни, защото не искахме да привличаме обичайната тълпа, заобикаляща Майкъл, където и да отиде. Планувахме да го вмъкнем през страничния вход и да изкараме следобеда там. Майкъл беше крайно развълнуван от цялото нещо.

Неговото вълнение се превърна в шок и след това в разочарование, когато отидохме там, защото страничната врата, през която щеше да влезе, се отвори и се показаха куп фотографи, мажоретки и група. Първата му склонност беше да се върне обратно и ни отне петнадесет минути, за да го убедим да влезе в края на краищата и там той започна да се забавлява. Аз го придвижвах от едно влакче на друго – не можеше да върви между тях, защото щяха хората да му налетят – и реакциите му бяха като на развълнувано дете „Уау, това беше удивително!” – казваше като влизаше отново и отново в колата „Обичам това”. Забавляваше се толкова много на люлките, които се въртят, че искаше да се качва по два пъти и ме попита да се кача и аз с него.

”Не мога, Майкъл, трябва да наблюдавам колата!” – казах аз. „Ау, Кийт, никак не си забавен”.
Както винаги обаче не отне много време, за да се разпространи, че Майкъл Джексън е в парка и тълпи започнаха да се събират. Майкъл без желание реши след час, че ще трябва да си тръгне по-скоро, отколкото да изкара целия следобед там, както беше планирано и вместо това взехме местен шофьор, за да ни закара до военни и сувенирни магазини в града. Майкъл ги обичаше. Той изкара около два часа в единия от тях, купувайки от бляскавите униформи, които обичаше да облича.
Беше рождения ден на Майкъл по време на турнето и му приготвихме парти в градината на хотела във Франкфурт. Имахме барбекю и хората си почиваха на слънчевата поляна, докато ние му правихме серенада с „Честит Рожден Ден!”. Майкъл не дойде на барбекюто, защото всеки път, когато беше на публично място, щеше да бъде обсаден от фенове, но някой занесе торта в стаята му. „Това е много мило!” – каза Майкъл като излезе на терасата и сподели тортата с членове на обожаващата го публика.
По това време ние се върнахме в Германия, в Хамбург и Майкъл и аз се разбирахме по-добре и от преди. По това време аз харесвах останалите от екипа и бях придобил мой собствен мини фен клуб – три момичета: италианка, германка и испанка. Италианката се казваше Клаудия, германката – Грета, а испанката – Ана. В Хамбург понякога се качвахме на лодка заедно за час, когато не бях ангажиран в хотела.

Доколкото до хотела, аз все още си позволявах привилегии, за които другите хора не смееха да рискуват. Един ден отивах да плувам, но видях двама от охранителите на Майкъл да охраняват вратите на басейна. Осъзнах, че Майкъл е там и се обърнах да си вървя, но човека ми помаха да вляза.
Влязох. Приятеля на Майкъл и неговото семейство плуваха в басейна, докато Майкъл се разхождаше по края, носейки чифт слушалки. Той вдигна ръка като признателност за моето присъствие, след което на следващата му обиколка се направих, че го блъсна в басейна. Първоначално, Майкъл ме погледна малко шокиращо, но момент след това го намери за абсолютно весело. Стана му забавно. Той продължи разходката си, но продължавайки да гледа към мен и правейки движения сякаш ще ме блъсне. Бих си помислил, че бях първия човек, които се държи така с Майкъл Джексън от много много години насам.

Трябва да си призная, че също правех и някои шеги. Майкъл имаше четири съседни стаи на първия етаж, а аз бях в петата (несъседна). Феновете винаги откриваха в коя стая е отседнал Майкъл и чакаха навън, за да го зърнат. Понякога Майкъл отдръпваше завесите и поглеждаше навън, което предизвикваше признателен вик от тълпата. И аз си купих чифт бели ръкавици, един от запазените марки на Майкъл и понякога отдръпвах моите завеси и стоях на разстояние от прозореца така, че само ръцете ми да се виждат. Феновете не знаеха, че последната стая не беше на Майкъл и така аз имах мой собствен признателен вик - дори и да беше предназначен за друг.

Турнето Dangerous понякога наистина си беше dangerous, особено в Румъния. Майкъл отлетя за Румъния, но от трима от нас се изискваше да докараме три мощни коли през страната, за да го срещнем там. Беше ни казано да се убедим, че колите са пълни с чанти с чипс, шишета вода, кола и т.н, защото всеки път, когато колата спре ще бъде заобиколена от местни. Това се оказа напълно вярно. В един момент спрях в гаража (в който се оказа, че няма безнзин) и хората се появиха буквално от никъде. Те се насъбираха около колата и само се отдалечаваха, когато хвърлях пакети с фъстъци през прозореца. Същото нещо се случи, когато спрях на един ЖП прелез – трябваше да спра като нямаше бариери , никакви светлини и никакъв знак дали идваше влак или не.

Следващия проблем беше бензина: нямаше никакъв. Другите двама шофьори и аз намирахме всеки гараж, на които спирахме – празен, а и тримата трябваше някак да стигнем до Букурещ с празен резервоар. Намерихме тогава бензиностанции, привличащи най-големите опашки, които да чакаш с часове. Обичайна практика е в Букурещ да наемеш някого за деня да стой на опашката за теб, което значи че можеш да отидеш на работа през целия ден и да се върнеш, надявайки се, че колата ти е готова.

Тъй като бяхме с Майкъл полицията ни придружи най-отпред на опашката, което не беше добре за местните и едно малко момиче дойде да напълни колата. Тя изглеждаше толкова сладка, че и подадох подписана снимка на Майкъл. Малкото й лице напълно засия, когато погледна снимката: беше сякаш й давам чанта, пълна със злато. След момент ми я подаде обратно.
”Не, не!” – казах „За теб е!”. Тя ме погледна доста учудено и внимателно прибра снимката. Майкъл отседна в Snagov Lake Palace, лятното жилище на президента Николае Чаушеску преди да бъде убит през 1989г. Чаушеску може да е паднал, но състоянието на беззаконие остана: имаше две свързани сгради в палата и ни беше казано да караме между тях, отколкото да вървим между тях. Също така ни беше казано да не излизаме в градините по тъмно. Мястото беше пълно с въоръжени охранители – всъщност тийнейджъри, размахващи къртечници – имаше истински страх, че някой може внезапно да ги използва без да мисли внимателно.
Беше странна ситуация. Следващия ден попитах началника на охраната къде мога да измия колата си. „Ела с мен!” – ми отговори той.
Той ме заведе в двор около къщата, пълен с мърляви млади хора, които осъзнах, че са армия затворници. Те почистиха колата за мен, но в хода на това аз трябваше да отворя багажника си за тях. Беше пълен с вода, Пепси, чипс, фъстъци… Изражението на лицето им беше абсолютно удивление да видят такова изобилие в колата и ми стана толкова жал за тях, че не се опитах да ги спра, когато няколко кутии и пакети изчезнаха.

Огромната човечност на Майкъл беше най-много видна, когато направи дарение в размер от 1 милион долара на румънско сиропиталище, наречено „Сиропиталище Номер Едно”. Положението на румънските сиропиталища, някои от които бяха изоставени или бяха ХИВ позитивни, се излъчваха по новините много скоро. Майкъл беше крайно тъжен, когато видя снимките на страдащите, за това реши да направи дарение като начин да помогне.

В денят преди неговото посещение аз отидох да видя сиропиталището и срещнах Ричард Йонг, добре познат папарак. Шестгодишно момче се лепна за него и пренасяше неговите чанти наоколо, докато около нас работници боядисваха стените за посещението на Майкъл. „Хайде, ще те разведа наоколо” – ми каза Ричард.
”Не съм сигурен, че ще мога да го понеса” – казах аз.
„Няма да ходим при болните” – Ричард ме увери и влязохме. Беше много тъжно. В стая с тридесет или четиридесет детски легла, първото нещо, което забелязваш е пълната тишина. Дори когато направо говориш на бебетата и се опитваш да ги развеселиш, те просто те гледат с празни очи. Не можах да издържа дълго време и ми се наложи да изляза.

На следващия ден беше време за посещението на Майкъл. Палатът беше на около тридесет минути от Букурещ, но не знаехме с кое по напред да започнем: имахме около двадесет или тридесет полицейски мотоциклети, които да ни придружат и поне десет коли. Всички ЖП прелези бяха блокирани в готовност. Ние профучахме в града измежду скандираща тълпа със силно развълнуван Майкъл на задната седалка, но когато се приближихме до сиропиталището тълпите бяха толкова големи, че трябваше на намалим с темпа на охлюв. Двама от полицаите свалиха моторите си, изведнъж се раздвижиха и започнаха да удрят тълпата с полицейски палки.
”Защо го правят?” – попита Майкъл, неможещ да повярва на очите си.
”Трябва да разчистят пътя.” – отговорих.
”Но няма нужда да правят това!” – настоя той. Беше ядосан и разстроен тогава и ако имаше някакъв начин да слезе и да сложи край на насилието, аз съм абсолютно сигурен, че щеше да го направи. По-късно разбрахме, че тълпата е била многобройна около 40, 000.

Когато влязохме в сиропиталището Майкъл изкара два часа, разглеждайки наоколо и въпреки че беше разчувстван от страдащите, които видя там, беше много доволен, че можеше да направи това дарение. По-късно ми каза, че не е осъзнал какъв огромен жест е това за румънците, които, вярвам, че говорят за това и до ден днешен.
И тогава, разбира се, бяха концертите. Размера се предполагаше, че е 60.000 души, но би трябвало да е било два пъти по толкова като присъстващи. Майкъл организира неговото обичайно брилиантно шоу, но това, което се открояваше за мен беше хранителния режим зад сцената – храната беше пазена в съоръжения, пред които имаше въоръжен охранител.

През нашия последен ден се случи нещо специално.
Хората на Майкъл наредиха да се съберат в парка хиляда войници и полицаи в града. Тогава Майкъл пристигна. Групите, някои на коне, започнаха да маршируват и Майкъл най-отпред: след минута Майкъл го обърна на бягане като групите маршируваха с глави, устремени право напред. И така през следващите два часа Майкъл вървеше, говореше, бягаше и танцуваше около маршируващите групи по време на една от най-приятните сесии, които някога съм виждал на турне. Денят ми се усмихна, когато той танцуваше покрай мястото, където бях аз и му помахах.

Майкъл беше крайно великодушен към всички на турнето, а ние бяхме над сто човека. В Мюнхен има огромен увеселителен парк, наречен „Europa Park” и Майкъл го зае за една вечер за цялото парти. Той и неговия приятел дойдоха заедно също: парка беше в западен стил с бар зала и ранчо и те минаха всички влакчета заедно с всички нас. Герои от Дисниленд скитаха между нас, говорейки ни и грижейки се за Майкъл.
Майкъл винаги се убеждаваше, че всички са гледани добре. Въпреки че той не ядеше като беше там, вечерята беше изложена за всички останали. Понякога той си общуваше с нас на други места, тогава когато беше сигурен, че нямаше да му се нахвърли тълпата. В Германия веднъж отседнахме в голяма къща, вместо в хотел, което беше паметно, защото включваше боулинг зала. Тъй като само ние бяхме тези, които стояха там, Майкъл почувства, че може да слезе при нас в бара и да поздрави всички, въпреки че за разлика от нас, той не си взе от известната, вкусна немска бира.

Майкъл беше много повече толерантен към нашите слабости, отколкото повечето хора са били. В Шотландия той отседна в къща, докато ние отседнахме в хотел, който бе далеч една миля– хотел, който не беше подходящ. Попитахме дали можем да се преместим в друг хотел и Майкъл се съгласи. Докато преместването се уреждаше бяхме поканени в къщата, в която Майкъл беше отседнал, където храната и напитките бяха изложени за нас, заедно с игри на карти и други забавления. Питиетата се наливаха бързо с такъв резултат, че когато дойде обаждане от стаята на Майкъл в около 10 часа, гласящо, че иска един от нас да отиде да му вземе Kentucky Fried Chicken, никой от нас не беше в състояние да отиде. „Погледнете се” – каза помощник „Вие сте негови шофьори, а никой от вас не може да шофира”. Майкъл прие цялата ситуация с много благо сърце и разреши на една миникола да отиде да вземе неговата вечеря.

Преди старта на всеки концерт Майкъл имаше публика, състояща се от местните деца. Майкъл беше много приятелски настроен към тях: задаваше въпроси, подписваше автографи и позираше на снимки с неговите млади приятели. Децата напълно го заобичаха – бяха толкова развълнувани, както всеки друг, който среща Майкъл Джексън. Когато се върнахме в Лондон моите деца – Майкъл, на пет и четиригодишната Шерил бяха поканени на срещата и бяха страшно развълнувани от гледката.

Накрая концерта беше отложен, защото Майкъл имаше възпалено гърло, заради което срещата му с публиката от деца беше отменена също. Децата ми бяха горчиво разочаровани, но разбираха, че тези неща се случват. Друг член от екипажа в крайна сметка разбра, че децата ми са отчаяни да го срещнат и бяха ужасно разстроени, че го изпуснаха. Не знаех дали Майкъл знае нещо за това, докато не дойде при мен с две подписани свои снимки. „Знам, че не компенсира за срещата, но поне е нещо!” – каза той като ми ги подаде. Погледнах снимките и на тях той беше написал: „За Майкъл, с любов Майкъл Джексън” и „За Шерил, с любов Майкъл Джексън”. Бях особено докоснат от това като по принцип Майкъл просто слага „Майкъл Джексън” на своите снимки и само много рядко лично послание.

Когато пътуваше дълги разстояния, Майкъл обикновено се предвижваше със самолет или с Ориент Експрес /пътнически влак/, в зависимост кое от двете ще избере, а ние карахме колите си към всяко ново местоназначение. Това се случи в края на моята обиколка от турнето, когато Майкъл щеше да изпълнява в Истанбул, когато за съжаление никога не можах да се сбогувам с него.

Майкъл щеше да пътува в самолета за града , докато аз карах Мерцедес зад неговия личен минибус през Турция, и това беше когато бях на път за столицата на страната, за която имах първото усещане, че Турция нямаше да бъде като другите страни, през които сме минавали. Една кола се появи зад мен и ни раздели с минибуса и затова го подгоних по пътя, за да му покажа, че не може да се размине с такова поведение. Изведнъж колата спря и някакъв мъж изскочи от нея: аз направих същото, за да поговоря с него. Също така внезапно мъжът извади пистолет, насочен към мен. Прибрах се обратно към вана и това беше последния път, в който подгонвах кола в Турция.

Когато стигнахме Истанбул всички се срещнахме с Майкъл и се установихме в хотел, където живеехме в обичайния ни лукс: храна изложена за нас постоянно, красиви стаи и т.н. Обаче Майкъл не беше изобщо добре и след обстойно обсъждане беше решено, че не може да изпълни концерта и да се върне в Лондон да се възстанови. Закарах го до летището и имах някои проблеми с полицията по пътя: една кола дръзко се опита да ме избута от пътя, без съмнение това щеше успешно да създаде проблем за Майкъл Джексън, когато другите ме блъснат. Беше отвратително преживяване: предните ми стъкла се счупиха и беше известно облекчение, че качих Майкъл на самолета. Майкъл никога не казва много относно тези събития, но ясно беше, че е облекчен, че си тръгва.

Първоначално концертите бяха просто отложени, докато Майкъл се почувства по-добре и не беше всеизвестно, че всъщност е напуснал страната. Обаче след два дни стана ясно, че Майкъл все още не се чувства по-добре и концертите бяха на път да не се състоят. Това ни подложи на проблем. Турция е красива страна, но вече бях разбрал, че живота е по-суров там, отколкото в Западна Европа. Не бях единствения, който беше направил това откритие и за това имаше притеснение как организаторите ще реагират, когато разберат, че Майкъл си е отишъл и няма да се върне.

В крайна сметка разумно решихме, че предпазливостта е по-добрата част от доблестта и щеше да е най-добре за нас да си заминем преди официалното съобщение да е направено. Партито на Майкъл в хотела започна да привършва и ние превозихме хората до летището. Когато го направихме трябваше да вземем колите и да си тръгнем от страната и така в крайна сметка карахме през Турция с три черни Мерцедеса. Късметлии бяхме, че това бяха добри коли, защото полицаите се опитаха да ни спрат по няколко причини и във всеки случаи трябваше да ги изпреварим.

Бяхме все още нервни, дори когато преминахме границата с Гърция, но в момента, в който се върнахме в Западна Европа нервите ни се успокоиха и живота си беше отново нормален. Скоро след това се събрах със семейството си, а тези четири месеца и половина, изкарани с Майкъл Джексън бяха като на сън.
В хода на тези месеци Майкъл направи четиридесет и един концерта и аз видях всеки един от тях. Началото им беше най-удивителната част, която съм виждал – а съм виждал почти всички. Имаше драматични избухвания на музиката, което изграждаше интензивността, заедно с ретроспекцията на Майкъл през годините. После светлините угасваха и музиката ставаше все по-дива и сцената избухваше изведнъж във фойерверки, когато Майкъл изскочи от пода на сцената, нещо, за което се говореше по цял свят. Тълпата напълно полудяваше. Майкъл стоеше абсолютно неподвижен за около минута – изисква се прекалено много талант, за да можеш да стоиш на сцената сам, владеейки тълпа от хиляди хора – след това внезапно се обръщаше с друга поза за още една минута като тълпата отново избухна. В края на концертите той излиташе с ракетна екипировка – отново първото в света.


И така това беше моето изкарано време с Майкъл Джексън: музикален гений, истински мил и приятен човек и за много кратко време близък приятел. Толкова се радвам за него, че има свои собствени деца сега и му пожелавам само щастие за в бъдеще. А доколкото неговата музика и концерти мога само да цитирам нещо, което някой каза в един доста различен контекст: baby, you are the best!

Срещнах двама членове от семейството му през годините и да бъда честен - не могат да се сравнят с Майкъл. Първия беше ЛаТоя, която срещнах на слизане от Concorde /пътнически самолет/ с нейния тогавашен съпруг и мениджър, Джак Гордън. Разбира се, разпознах ЛаТоя веднага, но дори и да не бях, беше очевидно, че е звезда. ЛаТоя определено обича вниманието, което привлича и забавляваше тълпата с всичко, което притежава: развявайки миглите си, въртейки се наоколо, слагайки и махайки слънчевите си очила и общо взето държейки се като звезда. Джак се мъчеше зад нея с куфарите и за това отидох до него: „Г-н Гордън” – казах аз „нека ви помогна!”
Веднага се оказа, че бях направил грешка като говорих на Джак Гордън без да си представя името, както е обичайната практика. Той ме погледна по предпазлив начин. „Срещали ли сме се преди?” – каза той с тон, който безпроблемно би могъл да послужи за ледокоп...
”Не, господине. Не сме. Но тъй като стоите точно зад един от членовете на семейство Джексън, който разпознах, тъй като съм виждал приблизително 18,243 нейни снимки по вестниците и знаех, че е женена за нейния мениджър и че мениджъра й се казва Джак Гордън, това е съвсем ясно предположение, че това сте вие. И бях прав, нали? Вие сте Джак Гордън? И вие придружавате ЛаТоя Джаксън, която има дори по-известен брат, наречен Майкъл, с който наскоро изкарах няколко месеца и който има повече учтивост в нокътя на пръста си, отколкото вие току що показахте? Сега ще ви закарам до Лондон, както ми е платено да направя. И може ли да добавя, че жена ви е стигнала твърде далеч с грима.”
Всъщност, не казах нищо подобно. Просто вдигнах куфарите им и се качих с тях. Но несъмнено го мислех.

Също така срещнах Джърмейн Джаксън – много накратко – когато ми се обадиха да се срещна с него и семейството му в хотела „Конрад” в Челси. Джърмейн излезе като свестен човек, както и учтив. Той и семейството му тъкмо се хранеха и ми предложиха сандвич, който аз с благодарност приех като можеш да изкараш часове, дори дни без хранене в този занаят.

Семейството след това се прибра в стаите си, за да се преоблекат, докато аз поисках да остана навън. И така чаках. И чаках. И чаках … Накрая след повече от два часа се появи един служител. „Съжалявам за това!” – каза той – „но те решиха да не излизат в края на краищата”.
”Не можеше ли някой да ми каже?”
”Те забравиха, че си тук.” – каза служителя и се върна. О, ами..., помислих си аз, благодаря за сандвича….

Искам само да поясня за частта с "лондонския римуващ жаргон", ако ви е неизвестно. Става дума за това, че в Англия вместо определена дума понякога се изпозлват фрази, на които последната дума се римува с въпросната дума.
Пример на БГ: лондонски жаргон за "къща" - "баща и тъща" ... нещо от сорта е и реших да поясня (ако нещо изобщо поясних), тъй като направо съм превела думите там, както си значат на български и може да ви изглежда нелепо.

Tes , е браво, мила! Благодаря ти за труда, който влагаш! Безценен е! Аз все си обещавам, че ще си направя труда да попревеждам и все не стигам до този момент!