Home
Дали можеш да дискутираш, обсъждаш и разглеждаш безпристрастно чувствата си?
Можеш ли да "видиш" това, което бушва в теб, като нещо отделно от теб?
Съгласна съм, че на пръв поглед и четене подобни въпроси изглеждат най-малкото, странни. Нещо повече - задаването им прилича на оксиморон в действие. Защото нима можеш да анализираш стихията?
За мен се оказва, че колкото и да е странно, отговорът на този въпрос е "Да".
Дълго се гмурках от едно чувство в друго, търсейки в новото спасение и някакъв вид компенсация за предхождащото го. А разумът оставаше някъде назад, забравен, избутан от сцената, спящ дълбоко някъде зад кулисите.
Имах честта да изпитам цялата гама емоции и не съжалявам, защото разбрах, че умея да чувствам. Знам какво е гняв, страх, тревога, депресия, еуфория, радост, възторг, влюбване до безпаметност. Всяко едно от тези чувства ме направи силна по свой уникален начин.
Но едва когато разтърсих разума от дълбокия му сън зад кулисите и го изкарах на сцената като главно действащо лице наред с емоциите, едва тогава станах способна да разбера, осъзная и приема всяко едно от гореизброените чувства.
Плюс много, много повече.
Това действително прилича на събуждане слъд дълъг сън. Виждаш всичко край себе си и вътре в себе си като на длан. Разбираш на какво си способен. Разбираш какво става. Проследяваш действията си и резултатите от тях и знаеш и разбираш накъде водят. Даваш си сметка кой си, къде стоиш и какво правиш. Отстрани изглежда сухо, скучно и отблъскващо, навярно даже като малка смърт, но в действителност е може би най-вълнуващото преживяване в живота ми.
Предвиждам въпроса ви: какво общо имат всички тези дълбокомислени писаници с Майкъл?
Бързам да ви дам отговора.
Именно поради гореизложеното знам, че никога не съм обичала така, както обичам него.
Защото го обичам с цялата си душа, сърце, тяло, ;), И ум.
И затова смея да го наричам любовта на живота си.
Той беше причината за пореден път да се гмурна дълбоко в себе си и да търся отговори на фундаментални въпроси. В конкретния случай ме подтикна към нелеката (но трябва да отбележа, изненадващо приятна) задача да анализирам чувствата си към него, анализирайки по този начин и себе си, пък и света наоколо. Нали всичко във Вселената се намира в постоянна и непрекъсната връзка помежду си?
Ето какво осъзнах:
В никакъв случай не искам да се отказвам от чувствата си. Искам да съюзя разума с емоциите, сърцето с ума. Защото знам, че именно тогава човек става цялостен. Именно тогава става човек.
Не истерично-драматична актриса в треторазредна пиеса и не учен-сухар, забравил как да се радва и чувства.
Навярно, противно на всякаква логика, най-дълбоките чувства се раждат точно с участието на разума, а най-умните мисли, озаренията, са родени в бушуващата стихия на някоя емоция.
Разум + чувства = умението да живееш истински.
А въпросът кое от тях трябва да надделее, в каква степен и съотношение, и изобщо трябва ли едното да надделява над другото е нещо, което тепърва ми предстои да си изяснявам. И отново той ще е с мен в поредното пътуване, знам го.
А може би пък и вие ще ми помогнете да го направя?
Можеш ли да "видиш" това, което бушва в теб, като нещо отделно от теб?
Съгласна съм, че на пръв поглед и четене подобни въпроси изглеждат най-малкото, странни. Нещо повече - задаването им прилича на оксиморон в действие. Защото нима можеш да анализираш стихията?
За мен се оказва, че колкото и да е странно, отговорът на този въпрос е "Да".
Дълго се гмурках от едно чувство в друго, търсейки в новото спасение и някакъв вид компенсация за предхождащото го. А разумът оставаше някъде назад, забравен, избутан от сцената, спящ дълбоко някъде зад кулисите.
Имах честта да изпитам цялата гама емоции и не съжалявам, защото разбрах, че умея да чувствам. Знам какво е гняв, страх, тревога, депресия, еуфория, радост, възторг, влюбване до безпаметност. Всяко едно от тези чувства ме направи силна по свой уникален начин.
Но едва когато разтърсих разума от дълбокия му сън зад кулисите и го изкарах на сцената като главно действащо лице наред с емоциите, едва тогава станах способна да разбера, осъзная и приема всяко едно от гореизброените чувства.
Плюс много, много повече.
Това действително прилича на събуждане слъд дълъг сън. Виждаш всичко край себе си и вътре в себе си като на длан. Разбираш на какво си способен. Разбираш какво става. Проследяваш действията си и резултатите от тях и знаеш и разбираш накъде водят. Даваш си сметка кой си, къде стоиш и какво правиш. Отстрани изглежда сухо, скучно и отблъскващо, навярно даже като малка смърт, но в действителност е може би най-вълнуващото преживяване в живота ми.
Предвиждам въпроса ви: какво общо имат всички тези дълбокомислени писаници с Майкъл?
Бързам да ви дам отговора.
Именно поради гореизложеното знам, че никога не съм обичала така, както обичам него.
Защото го обичам с цялата си душа, сърце, тяло, ;), И ум.
И затова смея да го наричам любовта на живота си.
Той беше причината за пореден път да се гмурна дълбоко в себе си и да търся отговори на фундаментални въпроси. В конкретния случай ме подтикна към нелеката (но трябва да отбележа, изненадващо приятна) задача да анализирам чувствата си към него, анализирайки по този начин и себе си, пък и света наоколо. Нали всичко във Вселената се намира в постоянна и непрекъсната връзка помежду си?
Ето какво осъзнах:
В никакъв случай не искам да се отказвам от чувствата си. Искам да съюзя разума с емоциите, сърцето с ума. Защото знам, че именно тогава човек става цялостен. Именно тогава става човек.
Не истерично-драматична актриса в треторазредна пиеса и не учен-сухар, забравил как да се радва и чувства.
Навярно, противно на всякаква логика, най-дълбоките чувства се раждат точно с участието на разума, а най-умните мисли, озаренията, са родени в бушуващата стихия на някоя емоция.
Разум + чувства = умението да живееш истински.
А въпросът кое от тях трябва да надделее, в каква степен и съотношение, и изобщо трябва ли едното да надделява над другото е нещо, което тепърва ми предстои да си изяснявам. И отново той ще е с мен в поредното пътуване, знам го.
А може би пък и вие ще ми помогнете да го направя?
