Home
Статия от 2001 г написана от Майкъл Джексън и публикувана в сайта Belief.net.
Моето детство, моят Шабат, моята свобода.
Детство
„Вие не видяхте ли моето детство?
Аз търся тези чудеса на моето юношество,
Мечти за пирати и приключения,
за завоевания и крале на тронове...”
Думи и музика на Майкъл Джексън.
„В една от нашите беседи с моят приятел, равин Шмули ми разказа, че е помолил няколко негови колеги – писатели, мислители и артисти – да напишат своите размишления за Шабата. После той помоли и мен да запиша моите мисли по този повод и аз намерих идеята за много интересна и възникнала във време, когато неотдавна умря Роуз Файн, еврейска жена, която беше моя любима учителка и пътуваше с мен и моите братя, когато още бяхме група "Jackson Five". Когато хората гледат по телевизията снимките, които са ми правени, когато бях дете на 8 или 9 години и тъкмо започвах музикална кариера, която продължава през целия ми живот,те виждат едно малко момче с голяма усмивка. Те са сигурни, че това малко момче се усмихва, защото му е весело, че той пее от цялото си сърце, защото е щастлив, че танцува с неизчерпаема енергия, защото е безгрижен. Но макар песните и танците са били и вън от всякакво съмнение остават едно от огромните ми радости, в същото време аз повече от всичко бих искал две неща, които правят детството най- чудесните години в живота – време за игри и усещане за свобода. Голяма част от публиката по принцип не осъзнава натиска, който изпитва детето знаменитост, чийто живот макар и увлекателен ще плати много голяма цена. Повече от всичко на света аз искам да бъда обичано малко момче. Искам да строя къщички на дърветата и да карам ролери. Но това стана невъзможно за мен твърде рано. Аз бях длъжен да се примирявам с това, че моето детство се отличава повече от на другите. Винаги ми е мило интересно какво е това – нормално детство. Имаше едно време, един ден в неделя, когато можех да избягам от холивудската сцена и тълпите в концертните зали. Този ден беше Шабат. Във всички религии Шабат – това е денят, който позволява на вярващите и даже изисква от тях да забравят ежедневието и да се съсредоточат в изключението. Аз разбрах някои неща за еврейския Шабат, по- рано от Роуз, а после моят приятел Шмули ми обясни, че при еврейският Шабат, ежедневните неща, като приготвянето на вечеря, малки покупки, косене са забранени, така че хората могат да правят обичайното необичайно, а естественото – вълшебно. Забранено е да ходят по магазините и да включват светлините. В този ден – Шабат – всеки престава да бъде обикновен.
Но аз повече от всеки на света исках да съм обикновен. Така, че в моя свят Шабат беше деня, когато аз можех да се отклоня от моят уникален живот и да погледна в ежедневието. Неделите бяха моите дни за „ пионерство”, така се казва мисионерската работа с която се занимават Свидетелите на Йехова. Ние прекарвахме деня в предградията на Южна Калифорния, като ходехме от врата на врата или правейки кръгове на пазара и разпространявахме нашето списание „Watchtower”. Аз продължих моята „ пионерска” работа и през годините, след началото на моята кариера. До 1991 година, до моето турне Dangerous, аз се преобличах, като дебел човек, слагах перука, брада и очила и тръгвах в ежедневна Америка, като посещавах търговски центрове и села в предградията. Аз обичах да ходя в тези къщи с всичките им плетени черги и люлеещи се столове, деца играещи на монополи и жени седящи с децата си – все такива възхитително обичайни неща, но за мен бяха вълшебните сцени на живота. Знам, че много ще възразят, че в тези неща няма нищо така особено. Но за мен те бяха особено изключителни. Забавното беше, че възрастните никога не се досещаха, кой беше този странен човек с брада. Но децата, с тяхната изключителна интуиция, разбираха веднага. След втория кръг на закрития пазар аз разбрах, че зад мен, като миша опашка вървят 8 или 9 деца. Те вървяха зад мен, шепнеха си и се хихикаха, но никога не ме издаваха на своите родители. Те бяха моите малки помощници. Хей, мога ли да си купя списание? Сега се чудите, нали?
Неделите бяха свещени по две различни причини, когато аз пораснах. Това бяха дни в които ходех на църква, но и репетирах по-упорито от всякога. Това може да противоречи на идеята за отдих на Шабат, но за мен това беше не по малко свещен начин да изразходвам времето си – да развивам таланта, който Господ ми е дал. Най- добрият начин, който можех да си представя, за да изразя моята благодарност е да умножа този дар, който ми е подарил Бог. Църквата беше още една особена радост. Тя беше още един шанс за мен за бъда „обикновен”. Църковните старейшини се отнасяха към мен, както към всеки друг. Те никога не се дразнеха в тези дни, когато около църквата се събираха репортери, когато разберяха къде съм. Те канеха репортерите в църквата. В края на краищата и репортерите бяха деца Божии.
Когато бях малък,цялото ми семейство заедно посещаваше църква в Индиана. Когато пораснахме ,това стана по-трудно и тогава моята изключителна и всъщност свята майка ходеше понякога сама там. Когато обстоятелствата станаха твърде сложни за мен да посещавам църква, аз утешавах вярата си с това, че Бог присъства в моето сърце, в музиката и красотата, а не толкова в сградата на църквата. Но на мен все още тъгувам по онова чувства за общност, което изпитвах там – тъгувам за приятелите и за хората, които се отнасяха с мен, като с един от тях. Просто човек. Споделящ деня си с Господ.
Когато станах баща, всичките ми усещания за Бог и Шабат вече имаха друг смисъл. Когато погледна в очите на моя син Принс и моята дъщеря Парис, аз виждам чудеса и красота. Всеки ден се превръща в Шабат. Това, че имам деца ми позволява да се озова в този вълшебен и необикновен свят във всеки един момент от деня. Аз виждам Бог чрез моите деца. Аз говоря с Бог чрез моите деца. Аз с трепет се отнасям към това благоволение, което Бог ми даде.
В живота си съм имал моменти, както всеки друг в които се съмнявах, че Бог съществува. Но когато Принс се усмихва, а Парис се смее в мен не остава никакво съмнение. Децата – те са нашия дар от Бога. Не – те дори са повече от това – те са самото въплъщение на Божествената енергия, креативност и любов. Това можем да го намерим в тяхната невинност, да го почувстваме в тяхното веселие. Най-скъпите дни в моето детство бяха тези, в които бях свободен. Ето какво беше за мен Шабат. Дена на свободата. Сега аз намирам тази свобода и вълшебство всеки ден в ролята си на баща. Най – изключителното е, че ние всички имаме способността да направим който и да е ден, такъв скъпоценен ден, какъвто е Шабат. Да направим това, отдавайки нашето сърце и разум на всички мънички човечета, които наричаме синове и дъщери. Времето, което прекарваме с тях – мястото, където прекарваме това време се нарича Рай. „
Майкъл Джексън
Моето детство, моят Шабат, моята свобода.
Детство
„Вие не видяхте ли моето детство?
Аз търся тези чудеса на моето юношество,
Мечти за пирати и приключения,
за завоевания и крале на тронове...”
Думи и музика на Майкъл Джексън.
„В една от нашите беседи с моят приятел, равин Шмули ми разказа, че е помолил няколко негови колеги – писатели, мислители и артисти – да напишат своите размишления за Шабата. После той помоли и мен да запиша моите мисли по този повод и аз намерих идеята за много интересна и възникнала във време, когато неотдавна умря Роуз Файн, еврейска жена, която беше моя любима учителка и пътуваше с мен и моите братя, когато още бяхме група "Jackson Five". Когато хората гледат по телевизията снимките, които са ми правени, когато бях дете на 8 или 9 години и тъкмо започвах музикална кариера, която продължава през целия ми живот,те виждат едно малко момче с голяма усмивка. Те са сигурни, че това малко момче се усмихва, защото му е весело, че той пее от цялото си сърце, защото е щастлив, че танцува с неизчерпаема енергия, защото е безгрижен. Но макар песните и танците са били и вън от всякакво съмнение остават едно от огромните ми радости, в същото време аз повече от всичко бих искал две неща, които правят детството най- чудесните години в живота – време за игри и усещане за свобода. Голяма част от публиката по принцип не осъзнава натиска, който изпитва детето знаменитост, чийто живот макар и увлекателен ще плати много голяма цена. Повече от всичко на света аз искам да бъда обичано малко момче. Искам да строя къщички на дърветата и да карам ролери. Но това стана невъзможно за мен твърде рано. Аз бях длъжен да се примирявам с това, че моето детство се отличава повече от на другите. Винаги ми е мило интересно какво е това – нормално детство. Имаше едно време, един ден в неделя, когато можех да избягам от холивудската сцена и тълпите в концертните зали. Този ден беше Шабат. Във всички религии Шабат – това е денят, който позволява на вярващите и даже изисква от тях да забравят ежедневието и да се съсредоточат в изключението. Аз разбрах някои неща за еврейския Шабат, по- рано от Роуз, а после моят приятел Шмули ми обясни, че при еврейският Шабат, ежедневните неща, като приготвянето на вечеря, малки покупки, косене са забранени, така че хората могат да правят обичайното необичайно, а естественото – вълшебно. Забранено е да ходят по магазините и да включват светлините. В този ден – Шабат – всеки престава да бъде обикновен.
Но аз повече от всеки на света исках да съм обикновен. Така, че в моя свят Шабат беше деня, когато аз можех да се отклоня от моят уникален живот и да погледна в ежедневието. Неделите бяха моите дни за „ пионерство”, така се казва мисионерската работа с която се занимават Свидетелите на Йехова. Ние прекарвахме деня в предградията на Южна Калифорния, като ходехме от врата на врата или правейки кръгове на пазара и разпространявахме нашето списание „Watchtower”. Аз продължих моята „ пионерска” работа и през годините, след началото на моята кариера. До 1991 година, до моето турне Dangerous, аз се преобличах, като дебел човек, слагах перука, брада и очила и тръгвах в ежедневна Америка, като посещавах търговски центрове и села в предградията. Аз обичах да ходя в тези къщи с всичките им плетени черги и люлеещи се столове, деца играещи на монополи и жени седящи с децата си – все такива възхитително обичайни неща, но за мен бяха вълшебните сцени на живота. Знам, че много ще възразят, че в тези неща няма нищо така особено. Но за мен те бяха особено изключителни. Забавното беше, че възрастните никога не се досещаха, кой беше този странен човек с брада. Но децата, с тяхната изключителна интуиция, разбираха веднага. След втория кръг на закрития пазар аз разбрах, че зад мен, като миша опашка вървят 8 или 9 деца. Те вървяха зад мен, шепнеха си и се хихикаха, но никога не ме издаваха на своите родители. Те бяха моите малки помощници. Хей, мога ли да си купя списание? Сега се чудите, нали?
Неделите бяха свещени по две различни причини, когато аз пораснах. Това бяха дни в които ходех на църква, но и репетирах по-упорито от всякога. Това може да противоречи на идеята за отдих на Шабат, но за мен това беше не по малко свещен начин да изразходвам времето си – да развивам таланта, който Господ ми е дал. Най- добрият начин, който можех да си представя, за да изразя моята благодарност е да умножа този дар, който ми е подарил Бог. Църквата беше още една особена радост. Тя беше още един шанс за мен за бъда „обикновен”. Църковните старейшини се отнасяха към мен, както към всеки друг. Те никога не се дразнеха в тези дни, когато около църквата се събираха репортери, когато разберяха къде съм. Те канеха репортерите в църквата. В края на краищата и репортерите бяха деца Божии.
Когато бях малък,цялото ми семейство заедно посещаваше църква в Индиана. Когато пораснахме ,това стана по-трудно и тогава моята изключителна и всъщност свята майка ходеше понякога сама там. Когато обстоятелствата станаха твърде сложни за мен да посещавам църква, аз утешавах вярата си с това, че Бог присъства в моето сърце, в музиката и красотата, а не толкова в сградата на църквата. Но на мен все още тъгувам по онова чувства за общност, което изпитвах там – тъгувам за приятелите и за хората, които се отнасяха с мен, като с един от тях. Просто човек. Споделящ деня си с Господ.
Когато станах баща, всичките ми усещания за Бог и Шабат вече имаха друг смисъл. Когато погледна в очите на моя син Принс и моята дъщеря Парис, аз виждам чудеса и красота. Всеки ден се превръща в Шабат. Това, че имам деца ми позволява да се озова в този вълшебен и необикновен свят във всеки един момент от деня. Аз виждам Бог чрез моите деца. Аз говоря с Бог чрез моите деца. Аз с трепет се отнасям към това благоволение, което Бог ми даде.
В живота си съм имал моменти, както всеки друг в които се съмнявах, че Бог съществува. Но когато Принс се усмихва, а Парис се смее в мен не остава никакво съмнение. Децата – те са нашия дар от Бога. Не – те дори са повече от това – те са самото въплъщение на Божествената енергия, креативност и любов. Това можем да го намерим в тяхната невинност, да го почувстваме в тяхното веселие. Най-скъпите дни в моето детство бяха тези, в които бях свободен. Ето какво беше за мен Шабат. Дена на свободата. Сега аз намирам тази свобода и вълшебство всеки ден в ролята си на баща. Най – изключителното е, че ние всички имаме способността да направим който и да е ден, такъв скъпоценен ден, какъвто е Шабат. Да направим това, отдавайки нашето сърце и разум на всички мънички човечета, които наричаме синове и дъщери. Времето, което прекарваме с тях – мястото, където прекарваме това време се нарича Рай. „
Майкъл Джексън
