Home
Реч на Майкъл Джаксън в Оксфорд през 2001г.
Благодаря, благодаря ви скъпи приятели от цялото си сърце, за този любящ и сърдечен прием. Благодаря Ви господин Президент за Вашата любезна покана, която беше голяма чест за мен да приема. Също така бих искал да изразя благодарността си към теб, Шмули, ти 11 години си служил, като равин тук, в Оксфорд. Ти и аз много упорито работихме за формирането на „Heal the Kids” и за нашата книга свързана с детските душевни качества, и във всичките ни занимания ти беше подкрепа и любящ приятел.
Бих искал също така да благодаря и на Тоби Фридман, нашия управител на „Heal the Kids”, днес тя се завръща в алма матер, където е служила, като преподавател. И на Мерилин Пилс, още един главен участник в нашият отбор „Heal the Kids”.
Аз малко съм смутен от това, че се изявявам на такова място, където преди мен са били толкова значителни личности., като Майка Тереза, Алберт Айнщайн, Роналд Рейгън, Робърт Кенеди и Малкълм Екс. Чух, че и Жабокът Кермит се е появявал тук. Винаги са ми били близки по дух неговите думи за това, че не е лесно да си толкова зелен.
Уверен съм, че на него не му е било по-лесно, отколкото на мен.
Оглеждайки Оксфорд днес, неволно се замислих за величината и значимостта на това велико учреждение, да не говорим за блясъка на великите и надарени умове, които от векове ходят по тези улици. Стените на Оксфорд, не само са били дом на велики гении, философи и наука, но те също са възпитавали и няколко от най-любимите творци на детската литература, от Дж. Р. Р. Толкин до К.С.Луис.
Днес ми бе позволено да влезна в трапезарията Christ Church, за да видя „Алиса в страната на чудесата” на Луис Карол увековечена в стъклописите по прозорците. Дори и един от моите съотечественици,американец, скъпият Dr Seuss, е украсил с присъствието си тези зали и след това е тръгнал по света, за да остави своята следа във въображението на милиони деца по света.
Мисля, че трябва да започна с това, в качеството си на какъв ще се изказвам пред вас тази вечер.
Приятели, аз не претендирам тази вечер, че притежавам такива академични знания, както другите представяли се в тази зала, но едва ли и те могат да претендират, че са запознати с лунната походка – знаете, че особено Айнщайн би бил ужасен в това.
Но аз претендирам за това, че съм виждал повече страни и култури, отколкото болшинството от хората биха могли видят някога.
Човешките знания се състоят не само от библиотечния фонд събран на пергамент и мастило – те също включват тези страни на знанията, които са записани в човешкото сърце, изписани в човешката душа и отпечатани в човешкия дух.
Приятели, аз се срещнах с толкова много за относително краткия си живот, че и до сега не мога да повярвам, че съм само на 42 години. Често казвам на Шмули, че съм сигурен – в душата си съм на не по-малко от 80г, а днес дори ходя така, сякаш съм на 80г.
За това ви моля да ме изслушате , защото това, което ще ви кажа днес, може да донесе изцеление на човечеството, изцеление на нашата планета.
По Божията милост на мен ми провървя, защото много от моите творчески и професионални стремежи вече се сбъднаха в живота ми. Но това са само постижения, но постиженията не са синоним на това, което съм аз. Безусловно веселото, пет годишно момче, което пееше “Rockin' Robin” и “Ben”пред обожаващата го тълпа не съответстваше на момчето, криещо се зад усмивката.
Днес стоя пред вас не само като образ на поп музиката ( каквото и да означава това), а като образ на поколението – поколение, което не знае много какво е да бъдеш дете.
Всички ние сме производни на нашето детство.
Но аз съм производно на липса на детство, липса на тази драгоценна и вълшебна възраст, когато весело се развиваме, безгрижни към света, къпещи се в обожанието на родителите и роднините си, а нашата най-голяма грижа е да се подготвим за голямата диктовка в понеделник сутрин.
На тези от вас, на които е позната групата Jackson Five, знаят, че аз започнах да се изявявам в най-нежната възраст, от петгодишен и от тогава никога не съм спирал да пея и танцувам.
Макар и изпълненията и записите, вън от всякакво съмнение си остават сред моите най-големи радости, когато бях малък, повече от всичко на света ми се искаше да бъда обичано, малко момченце. Бих искал да строя къщички по дърветата, да се замерям с балони пълни с вода и да играя на криеница с приятели.
Но съдбата разпореди друго, и всичко, което ми остана е да завиждам на този смях и игри, които ми се струваше, че са навсякъде около мен.
В професионалният ми живот нямаше спокойствие.
В неделите аз се занимавах с „пионерство”, с тази дума се нарича мисионерската работа при Свидетелите на Йехова. И тогава можех да видя, вълшебството на детството при другите хора. Понеже вече бях знаменитост, ми се налагаше да се преобличам, като дебелак, да слагам перука, брада и очила и прекарвахме целия ден в предградията на Южна Калифорния, ходейки от врата на врата или правейки кръгове на вътрешния пазар, разпространявайки нашето списание "Watchtower". Обичах да влизам в тези обичайни крайградски домове и да виждам тъканите килими, люлеещите се столове, деца, играещи на Монополи, жени с бебета и всички такива чудесни , обикновени и великолепни ежедневни сцени. Знам, че много могат да възразят, че във всичките тези неща няма нищо особено. Но за мен те бяха завладяващи.
Свикнах да мисля, че съм единствен от рода си с чувството, че съм лишен от детство. Вярвах разбира се,че има още много малко хора с които бих могъл да споделя това чувство. Когато неотдавна срещнах Шърли Темпъл, която е била дете-знаменитост през 30-те и 40-те години, ние в началото нищо не си говорихме. Ние просто плакахме заедно, защото тя разбираше моята болка, за която знаят още само моите близки приятели Елизабет Тейлър и Маколи Кълкин.
Казвам ви това не за да предизвикам вашето съчувствие,а за да разберете главната ми мисъл – не само холивудските деца – звезди страдат от липса на детство.
Днес това е световно бедствие, глобална катастрофа. Детството стана огромна рядкост в съвременният живот. Навсякъде около нас се умножават броя на децата, които нямат радост, на които не е предоставено това право, на които не е позволена тази свобода – да знаят какво е това да бъдеш дете. Днес децата се поощряват към това да пораснат по-бързо, сякаш този период наречен детство се явява тягостно състояние, с което трябва да се преживее и да се излезе от него възможно най-бързо.
В тази тема аз определено съм един от най- великите експерти в света.
Нашето поколение е свидетел на вдигане на завета, който е съществувал за родители и деца. Психолозите издават цели библиотеки с книги за разрушителния ефект от лишаването на децата от безграничната любов, която е така необходима за здравото развитие на ума и характера им. Заради цялото това пренебрежение, на твърде много от децата ни се налага да се възпитават сами.
Те растат отчуждени от своите родители, баби, дядовци и от другите членове на семейството, и макар около нас да има неразривни връзки, когато поколенията се съединяват, връзките се разпадат.
Това престъпление е генерирало ново поколение, което ще наречем поколение О, и то приема щафетата от поколение Х.
„О”- обозначава поколението, което има всичко угодно – богатство, успех, модни дрехи и модерна техника, но и зееща пустота от вътре. Тази пустота в гърдите ни е като безплодна пустош в нашата същност, като вакуум в центъра – това място, на което някога е било сърцето и което някога е било запълнено с любов. Страдат не само децата. Родителите също.
Колкото повече възпитаваме малки възрастни в детски тела, толкова повече отделяме себе си от нашите собствени, детски качества, а именно в това да запазиш детето в себе си е едно от нещата, които те съхраняват, когато станеш възрастен.
Любовта, дами и господа, тя е най-скъпоценната част от човешкият род, най-богатият дар, златно наследство. И това е съкровището, което се предава от поколение на поколение. Предните поколения не са имали тези благосъстояния, които притежаваме ние. На тях не им е достигало електричество, многодетни семейства са се приютявали в малки домове, без централно отопление. Но в тези домове не е било тъмно и студено. Те били осветени от сиянието на любовта и техният уют е бил топлен от жарта на техните сърца. Родители, без изкушенията на разкоша и обществения статус са отдавали на децата си главното място в живота си.
Както всички знаем, нашите две страни са били разделени, за това, което Томас Джеферсън е наричал „определени не отчуждени права”.
И макар ние, американци и англичани да спорим за справедливостта на това изискване, предмет на спора, никога не е било това, че децата имат определени не отчуждени права и постепенното изчезване на тези права, би довело до това, че много деца по цял свят ще са лишени от радостта и безгрижието на детството.
Заради това, бих искал днес да предложа, да установим във всеки дом Универсална Декларация за Правата на Детето, чиито принципи ще са:
Правото да бъдат обичани, без да е необходимо да правят нещо за това.
Правото да бъдат защитени без да е необходимо да го заслужат.
Правото да се чувстват ценни, дори да си дошъл без нищо на този свят.
Правото да бъдат изслушвани, без да е нужно да бъдат интересни.
Правото да им четем приказки вечер, без да е нужно да се състезават с новините или сериалите.
Правото на образование, без да се налага да бягат от куршумите в училище.
Правото да се считат обожавани ( дори ако имат такова лице, което да се струва хубаво само на майка им.)
Приятели, всички човешки знания, началото на човешкото съзнание, трябва да бъде, че всеки от нас е достоен за любов. Преди да разберете, дали косата ви е руса или тъмна, преди да разберете чернокож ли сте или бял, преди да разберете към каква религия принадлежите, вие трябва да знаете, че се обичани.
Преди 12 години, когато се канех да тръгна за моето турне „BAD”, в дома ми в Калифорния, пристигна едно малко момченце с родителите си.
То умираше от рак. Каза ми, колко много обича мен и музиката ми. Родителите му ми казаха, че той няма да живее, че може да умре всеки един момент. Аз му казах – „Слушай, аз ще дойда в твоя град, Канзас, след три месеца, когато започне турнето ми. Искам да дойдеш на моето шоу. Ще ти дам това яке, с което съм се снимал в един от клиповете ми.” Очите му светнаха и той ме попита –„Даваш го на мен?” Отговорих му – „Да, но си длъжен да ми обещаеш, че ще го облечеш на концерта ми”.
Опитах се да му помогна да се държи. Казах му – „Когато дойдеш на шоуто, искам да носиш това яке и тази ръкавица” – и му дадох една от брилянтните си ръкавици, които обикновено не раздавам просто ей така. Той беше на седмото небе. Но явно той наистина е бил твърде близко до небето, защото, когато пристигнах в неговия град, той вече беше умрял и го бяха погребали с якето и ръкавицата.
Той беше само на 10 години.
Господ знае, аз също знам, че се е постарал да се държи с всички сили. Но в крайна сметка, когато той е умрял е знаел, че е обичан не само от своите родители, но и от мен, един непознат човек, аз също го обичах. И с тази любов, той е знаел, че не е дошъл на този свят сам и си е отишъл от него, знаейки, че не е сам. Ако идвате на този свят, знаейки, че сте обичан, и си отивате от него, знаейки същото, то вие ще се справите с всичко, което се случва между двата момента. Професора може да ви понижи в длъжност, но вие няма да се чувствате принизен, началника може да ви подтиска, но вие няма да сте подтиснат, съперника в бизнеса може и да ви победи, но накрая вие ще триумфирате. Как някой от тях би могъл да ви принизи или сломи? Та вие ще знаете, че сте достоен за любовта. Останалото е само черупка.
Но ако вие нямате спомен за това,че сте обичани, то тогава сте осъден да търсите в целият свят, това, което ще запълни пустотата ви. Не е важно колко пари заработвате и колко знаменити ще станете, вие винаги ще чувствате тази празнина.
Това, което в крайна сметка търсите е безусловна любов и одобрение без уговорки. И това ще е така, защото ви е било отказано по рождение.
Приятели, позволете ми да ви нарисувам картина. Един типичен ден в Америка – шест души на възраст до двадесет години свършват със самоубийство, дванайсет деца, по млади от 20 г, ще загинат от куршум – запомнете, това е за ден, не за година. Триста деветдесет и девет деца ще бъдат арестувани заради употреба на наркотици. Хиляда триста и петдесет и две деца ще бъдат родени от непълнолетни майки. И това се случва в една от най-развитите страни в света.
Да, в моята страна се е разгърнала епидемия от насилие, което няма равно в нито една от развитите страни. С такива методи, младите хора в Америка показват своят гняв и своята болка.
Но не смятайте, че техните връстници в Англия не изпитват същата болка и гняв. Изследванията в тази страна, показват, че ежечасно трима подрастващи в Англия, си причиняват вреда, режат или изгарят телата си или взимат прекалено голяма доза наркотици. Така те са решили да се справят с болката от пренебрежението и емоционалната агония. В Британия, цели 20 процента от семействата, сядат заедно да обядват едва веднъж годишно. Един път в годината! А какво се случи със свещената от векове традиция, да четем приказка за лека нощ на нашите деца?
Изследвания проведени през 1980-те години, показвали, че децата на които им четат , имат много повече грамотност и превъзхождат значително връстниците си в училище. Въпреки това само на 33 процента от британските деца, на възраст от две до осем години, редовно им четат приказки. Вие може и да не се замисляте за това, докато не разберете, че на 75 процента от техните родителите са четени приказки в тази възраст.
Съвършено ясно е, че не ни е нужно да се питаме, от къде са се взели, този гняв, болка и жестоко поведение. Очевидно е, че децата се бунтуват заради пренебрежението, бунтуват се заради безразличието и крещят за да бъдат забелязани.
Различни организации в Съединените щати, казват, че милиони деца стават жертва на лошо отношение, тоест пренебрежение в средната възраст.
Да, пренебрежение. В богатите домове, привилегированите домове, натъпкани до горе с всевъзможна техника. Домове, в които родителите се прибират, но всъщност сякаш ги няма, защото мислите са им в офиса. А техните деца? Е, техните деца живеят с трохите с емоции, които им се дават. А от безкрайната телевизия и компютърни игри, няма да как да получиш много. Тези сухи и хладни цифри, които, струва ми се, измъчват душата и поразяват разума, трябва да ви показват, защо съм посветил толкова време и средства за това, да може нашата инициатива Heal the Kids да постигне голям успех. Нашата цел е проста – да възстановим връзките между родители и деца, да подновим техните обещания за надежда и да осветим пътя на всички тези прекрасни деца, които ще се появят на нашата земя.
Но тъй като, това е моята първа лекция, а вие ме приехте така топло във вашите сърца, бих искал да ви разкажа още това-онова. Всеки от нас си има своя собствена история, в този смисъл, статистиката може да се превърне в нещо лично.
Казват, че да си родител е подобно на танц. Ти правиш една крачка, а детето друга. Открих, че да внушим на родителите необходимост, да се посветят на децата си е само половината дело. Втората половина, е в това да подготвим децата да приемат отново своите родители.
Помня, че когато бях дете, имахме едно лудо куче, което се казваше Чернушка – кръстоска между вълк и ретривър. Тя не само, че беше непригодна за куче-пазач, но беше една наплашена и нервна твар. Направо беше удивително, как не побягваше всеки път щом минеше камион по улицата или гръмотевична буря удареше Индиана. Моята сестра Джанет и аз и отдавахме цялата си любов, но така и не можахме отново да върнем доверието и, което и беше отнето от предишният и собственик. Знаехме, че той я е биел. Не знаехме защо. Но каквото и да е било, то се оказа достатъчно да изсмуче душата на това куче.
Много деца днес, приличат на пребити кученца, отлъчени от необходимостта за любов. Те плюят на своите родители. Представени сами на себе си, те държат на своята независимост. Те вървят напред, без да поглеждат към родителите си. Има и по-лоши случаи, когато децата таят враждебност и обида към родителите си, и всеки опит за помирение от страна на родителите, ще бъде запратена в лицето им обратно. Аз не искам който и да е от нас днес да прави тази грешка. Ето за това, аз моля всеки, който е дете на някой в този свят – да започнем сега, днес – простете на своите родители, ако се чувствали тяхното пренебрежение. Простете и ги научете отново на любов.
Вероятно няма да се учудите, когато ви кажа, че детството ми не е било идеално. Това напрежение, което съществуваше в отношенията с баща ми е добре известно. Моят баща е жилав човек. Той караше мен и братята ми да бъдем толкова добри изпълнители, колкото можехме. Беше му много трудно да показва своята привързаност към мен. Той никога не ми е казвал, че ме обича. Също така никога не ме хвалеше. Ако аз се представях впечатляващо, той ми казваше, че е било добре. Ако се представях добре, той нищо не ми казваше. Той беше пълен с решителност, повече от всичко да ни направи комерсиално успешни. В това той беше повече от експерт. Баща ми бе административен гений, и братята ми и аз, дължим своите професионални успехи в не малка степен именно на този ефективен метод, с който той ни избута. Той ме тренираше, като изпълнител и аз не можех да сбъркам в нито едно от движенията си. Но това, което исках в действителност беше да имам Баща. Исках да имам баща, който да показва любовта си. Моят баща, никога не правеше това.
Той никога не казваше „обичам те”, гледайки ме в очите, никога не играеше с мен. Той никога не ме е качвал на конче, никога не се замеряхме с възглавници или балони с вода. Но аз помня един път, когато бях на около 4 годинки, имаше малък карнавал и той ме повдигна и качи на едно пони. Това беше мъничък жест, вероятно той е забравил за него след 5 минути. Но заради този момент в моето сърце има специално място за него. Защото това са деца, дреболиите значат много, а за мен, онзи момент беше всичко. Изпитах го само веднъж, но ми беше хубаво и се радвах на баща си и на света.
Сега аз самият съм баща, и се замислих за своите собствени деца, за Принс, за Парис и за това, какво бих искал те да мислят за мен, когато пораснат. Разбира се, бих искал да помнят, как винаги съм се старал да ги взимам със себе си, навсякъде, където пътувам. Как винаги съм се старал, да им покажа, че са по-важни от всичко друго. Но в техният живот има и сложни проблеми. Заради това, че са мои деца ги преследват папараци, те не винаги могат да отидат в парка или на кино с мен. И какво ще стане, когато пораснат и са обидени на мен и на решенията, които съм взимал и са повлияли на детството им?
„Защо ние нямахме нормално детство, като другите деца?”- могат да ме попитат те. И в този момент се моля, децата да ме оправдаят. Да си кажат: „Баща ни правеше всичко, което му беше възможно, отчитайки уникалните обстоятелства с които се е сблъсквал. Може би не е бил идеален, но е бил добър и порядъчен човек, който се стараеше да ни дава цялата си любов.”
Надявам се, че те винаги ще помнят хубавите неща, тези жертви, които аз охотно давах заради тях и няма да ме критикуват за това, което ми се налага да им откажа, или за грешките, които съм направил и разбира се ще продължавам да правя, възпитавайки ги.
След като всички сме били нечии деца, знаем, че въпреки най-добрите желания и старания, грешки винаги се правят. Такава е човешката природа. Когато мисля за това, че се надявам моите деца да не ме съдят строго и ще простят пропуските ми, съм принуден да се замисля за моя собствен баща. И без да гледам на това, че съм го отричал преди, съм длъжен да призная, че той трябва да ме обича. Той наистина ме е обичал и аз знам това. Имаше е дребни неща, които говорят за това. Когато бях малко дете, обичах сладки – всички обичахме. Моите любими лакомства, бяха понички с глазура и баща ми знаеше това. И на всеки няколко седмици, когато се спусках по стълбите сутрин, на кухненската маса, лежеше пакет понички с глазура – без никаква бележка, без никакви обяснения – само понички. Сякаш от Дядо Коледа. Понякога мислех за това, че няма да спя през ноща за да видя, как ги оставя там, но както и с Дядо Коледа, не исках да разруша това вълшебство от страх, че след това той никога няма пак да го направи. На баща ми му се налагаше да ги оставя там тайно, по нощите, за да не може никой да го хване неподготвен, когато бронята му е свалена. Той се страхуваше да показва емоции, той не ги разбираше или не знаеше как да се справя с тях. Но той знаеше за поничките.
Когато позволих на вратите да се отворят, към мен полетяха и други спомени, спомени за тези мънички жестове, макар и несъвършени, които показваха, че той е правел това, което е можел.
Така, че днес, вместо да се спра на това, което баща ми не е правил, искам да се спра на това, което е правил и на неговите собствени проблеми.
Искам да спра да го осъждам.
Започнах да размишлявам върху това, че баща ми е расъл в Юга, в много бедно семейство. Той е станал пълнолетен по време на Депресията и на неговия баща се е налагало да се бори, за да нахрани децата си, проявявал е малко любов към семейството си и възпитавал баща ми и неговите братя и сестри с желязна ръка. Кой може да си представи, какво е било да растеш, като беден чернокож човек в Юга, лишен от надежда и достойнство, сражавайки се за това да станеш мъж в свят, който е виждал в моя баща, човек втора ръка.
Аз бях първият чернокож изпълнител, когато показаха по MTV, помня как това и тогава беше огромно събитие. А това вече бяха 80-те години!
Моят баща дошъл в Индиана и създал свое голямо семейство, работейки дълги часове в стоманодобивен завод – работа, която може да убие светлината и да сломи духа – всичко това за да издържа своето семейство.
Странно ли е, че му е било трудно да показва чувствата си? Чудно ли е, че сърцето му се е втвърдило и е издигнал защитна стена за емоциите? Най-много то всичко, дали е странно, че е с всички сили се е старал да направи от синовете си успешни изпълнители, за да бъдат те спасени от това, което той е познавал, като живот без чест и в бедност?
Започнах да разбирам, че дари жестокостта на моя баща, беше един вид любов, несъвършена любов разбира се, но все пак любов. Той ме натискаше, защото ме обичаше. Защото той не искаше, който и да било да гледа от високо на негов потомък.
Сега, с течение на времето, вместо горчилка, аз изпитвам благословия. Вместо гняв, аз намерих оправдание. Вместо отмъщение, аз намерих примирение. И моят първоначален
Гняв отстъпи място на опрощението.
Преди почти десет години, аз основах благотворителната организация „Heal The World”. Името дойде от това, което чувствах в себе си. Дори не знаех, Шмули ми каза по-късно, че тези две думи се явяват, крайъгълен камък от пророчеството на Стария Завет.
Вярвам ли аз в действителност, че можем да излекуваме нашият свят, измъчен от геноцид и войни, дори и днес? Считам ли, че можем да излекуваме нашите деца, тези наши деца, които отиват на училище с оръжие и с ненавист разстрелват своите съученици, както се случи в Kolambine? Или пък децата, които могат да бият до смърт беззащитно бебе, както в трагичната история с Jamie Bulger?
Разбира се, че вярвам, иначе нямаше да съм тук днес. Но всичко това, започва с прошка, защото за да се излекуваме света, трябва първо да излекуваме себе си. Заради това, защото за да излекуваме децата, трябва първо да излекуваме детето в себе си. Като пораснал човек и като баща, разбрах, че не мога да съм истински човек или родител, способен на безгранична любов, докато не приключа с призраците от моето собствено детство.
За това моля, всеки от нас днес. Живейте с петата от Десетте Божи Заповеди. Уважавайте вашите родители и не ги осъждайте. Намерете им оправдание. И за това искам да простя на моя баща и да спра да го осъждам. Искам да простя на баща си, защото ми е нужен баща, а това е единственият баща, когото имам. Искам товара на миналото да падне от раменете ми, искам да бъда свободен и да започна нови отношения с моя баща и до края на дните си, призраците на миналото да не са пречка.
В свят, изпълнен с омраза, все още трябва да имаме смелостта да орем земята. В свят, изпълнен с гняв, трябва да имаме смелостта да утешаваме. В свят, изпълнен с отчаяние, трябва да имаме смелостта да мечтаем. В свят, изпълнен с недоверие, трябва да имаме смелостта да вярваме.
Всички вие днес, които се чувствате изоставени от вашите родители, моля ви да оставите вашето разочарование.
Всички вие днес, които се чувствате излъгани от вашите бащи и майки, ви моля да не лъжете себе си повече.
Всички вие, които искате да отблъснете вашите родители, ви моля вместо това да им протегнете ръка.
Моля вас, моля себе си, да подарим на родителите си, дар на безусловна любов, за да могат те да се научат на любов от нас, техните деца. За да може най-накрая любовта да се възроди в този разрушен и самотен свят.
Шмули веднъж ми разказа за древно, библейско пророчество, в което се казва, че новият свят и новото време ще дойдат тогава, когато „сърцата на родителите ще се възродят, чрез сърцата на децата им”.
Приятели мои, ние сме светът, ние сме децата.
Махат Ганди е казал – „Слабия е неспособен да прощава. Прошката – наследството на силния”. Днес бъдете силни. И освен това да бъдете силни, издигнете се заради голямата задача – възраждане на нарушения завет.
Ние сме длъжни да преодолеем, това осакатяващо влияние, което може да има нашето детство върху живота ни и с думите на Джеси Джаксън да си прощаваме един на друг, да изкупим греховете един към друг и да вървим напред.
Тази молба за прошка не би могла да стане в един момент, приличайки на шоуто на Опра, когато хиляди деца ще се помирят с родителите си, но тя в крайна сметка ще бъде начало за това и в резултат ние ще станем много по-щастливи.
И така, дами и господа, ще завърша своето изказване днес с вяра, радост и вълнение.
От този ден нека чуваме нова песен.
Нека тази песен да бъде под звуците на детския смях.
Нека тази песен да бъде под звуците на играещи деца.
Нека тази песен бъде под звуците на пеещи деца.
И нека тази песен да звучи за родителите, които ги ще ги слушат.
Всички заедно да създадем симфония на сърцата, възхищавайки се на чудесата на децата ни и къпейки се в красотата на любовта.
Хайде да изцелим света и да прогоним болката.
Нека всички заедно да създадем прекрасна музика.
Бог да ви благослови! Обичам ви!
Благодаря, благодаря ви скъпи приятели от цялото си сърце, за този любящ и сърдечен прием. Благодаря Ви господин Президент за Вашата любезна покана, която беше голяма чест за мен да приема. Също така бих искал да изразя благодарността си към теб, Шмули, ти 11 години си служил, като равин тук, в Оксфорд. Ти и аз много упорито работихме за формирането на „Heal the Kids” и за нашата книга свързана с детските душевни качества, и във всичките ни занимания ти беше подкрепа и любящ приятел.
Бих искал също така да благодаря и на Тоби Фридман, нашия управител на „Heal the Kids”, днес тя се завръща в алма матер, където е служила, като преподавател. И на Мерилин Пилс, още един главен участник в нашият отбор „Heal the Kids”.
Аз малко съм смутен от това, че се изявявам на такова място, където преди мен са били толкова значителни личности., като Майка Тереза, Алберт Айнщайн, Роналд Рейгън, Робърт Кенеди и Малкълм Екс. Чух, че и Жабокът Кермит се е появявал тук. Винаги са ми били близки по дух неговите думи за това, че не е лесно да си толкова зелен.
Уверен съм, че на него не му е било по-лесно, отколкото на мен.
Оглеждайки Оксфорд днес, неволно се замислих за величината и значимостта на това велико учреждение, да не говорим за блясъка на великите и надарени умове, които от векове ходят по тези улици. Стените на Оксфорд, не само са били дом на велики гении, философи и наука, но те също са възпитавали и няколко от най-любимите творци на детската литература, от Дж. Р. Р. Толкин до К.С.Луис.
Днес ми бе позволено да влезна в трапезарията Christ Church, за да видя „Алиса в страната на чудесата” на Луис Карол увековечена в стъклописите по прозорците. Дори и един от моите съотечественици,американец, скъпият Dr Seuss, е украсил с присъствието си тези зали и след това е тръгнал по света, за да остави своята следа във въображението на милиони деца по света.
Мисля, че трябва да започна с това, в качеството си на какъв ще се изказвам пред вас тази вечер.
Приятели, аз не претендирам тази вечер, че притежавам такива академични знания, както другите представяли се в тази зала, но едва ли и те могат да претендират, че са запознати с лунната походка – знаете, че особено Айнщайн би бил ужасен в това.
Но аз претендирам за това, че съм виждал повече страни и култури, отколкото болшинството от хората биха могли видят някога.
Човешките знания се състоят не само от библиотечния фонд събран на пергамент и мастило – те също включват тези страни на знанията, които са записани в човешкото сърце, изписани в човешката душа и отпечатани в човешкия дух.
Приятели, аз се срещнах с толкова много за относително краткия си живот, че и до сега не мога да повярвам, че съм само на 42 години. Често казвам на Шмули, че съм сигурен – в душата си съм на не по-малко от 80г, а днес дори ходя така, сякаш съм на 80г.
За това ви моля да ме изслушате , защото това, което ще ви кажа днес, може да донесе изцеление на човечеството, изцеление на нашата планета.
По Божията милост на мен ми провървя, защото много от моите творчески и професионални стремежи вече се сбъднаха в живота ми. Но това са само постижения, но постиженията не са синоним на това, което съм аз. Безусловно веселото, пет годишно момче, което пееше “Rockin' Robin” и “Ben”пред обожаващата го тълпа не съответстваше на момчето, криещо се зад усмивката.
Днес стоя пред вас не само като образ на поп музиката ( каквото и да означава това), а като образ на поколението – поколение, което не знае много какво е да бъдеш дете.
Всички ние сме производни на нашето детство.
Но аз съм производно на липса на детство, липса на тази драгоценна и вълшебна възраст, когато весело се развиваме, безгрижни към света, къпещи се в обожанието на родителите и роднините си, а нашата най-голяма грижа е да се подготвим за голямата диктовка в понеделник сутрин.
На тези от вас, на които е позната групата Jackson Five, знаят, че аз започнах да се изявявам в най-нежната възраст, от петгодишен и от тогава никога не съм спирал да пея и танцувам.
Макар и изпълненията и записите, вън от всякакво съмнение си остават сред моите най-големи радости, когато бях малък, повече от всичко на света ми се искаше да бъда обичано, малко момченце. Бих искал да строя къщички по дърветата, да се замерям с балони пълни с вода и да играя на криеница с приятели.
Но съдбата разпореди друго, и всичко, което ми остана е да завиждам на този смях и игри, които ми се струваше, че са навсякъде около мен.
В професионалният ми живот нямаше спокойствие.
В неделите аз се занимавах с „пионерство”, с тази дума се нарича мисионерската работа при Свидетелите на Йехова. И тогава можех да видя, вълшебството на детството при другите хора. Понеже вече бях знаменитост, ми се налагаше да се преобличам, като дебелак, да слагам перука, брада и очила и прекарвахме целия ден в предградията на Южна Калифорния, ходейки от врата на врата или правейки кръгове на вътрешния пазар, разпространявайки нашето списание "Watchtower". Обичах да влизам в тези обичайни крайградски домове и да виждам тъканите килими, люлеещите се столове, деца, играещи на Монополи, жени с бебета и всички такива чудесни , обикновени и великолепни ежедневни сцени. Знам, че много могат да възразят, че във всичките тези неща няма нищо особено. Но за мен те бяха завладяващи.
Свикнах да мисля, че съм единствен от рода си с чувството, че съм лишен от детство. Вярвах разбира се,че има още много малко хора с които бих могъл да споделя това чувство. Когато неотдавна срещнах Шърли Темпъл, която е била дете-знаменитост през 30-те и 40-те години, ние в началото нищо не си говорихме. Ние просто плакахме заедно, защото тя разбираше моята болка, за която знаят още само моите близки приятели Елизабет Тейлър и Маколи Кълкин.
Казвам ви това не за да предизвикам вашето съчувствие,а за да разберете главната ми мисъл – не само холивудските деца – звезди страдат от липса на детство.
Днес това е световно бедствие, глобална катастрофа. Детството стана огромна рядкост в съвременният живот. Навсякъде около нас се умножават броя на децата, които нямат радост, на които не е предоставено това право, на които не е позволена тази свобода – да знаят какво е това да бъдеш дете. Днес децата се поощряват към това да пораснат по-бързо, сякаш този период наречен детство се явява тягостно състояние, с което трябва да се преживее и да се излезе от него възможно най-бързо.
В тази тема аз определено съм един от най- великите експерти в света.
Нашето поколение е свидетел на вдигане на завета, който е съществувал за родители и деца. Психолозите издават цели библиотеки с книги за разрушителния ефект от лишаването на децата от безграничната любов, която е така необходима за здравото развитие на ума и характера им. Заради цялото това пренебрежение, на твърде много от децата ни се налага да се възпитават сами.
Те растат отчуждени от своите родители, баби, дядовци и от другите членове на семейството, и макар около нас да има неразривни връзки, когато поколенията се съединяват, връзките се разпадат.
Това престъпление е генерирало ново поколение, което ще наречем поколение О, и то приема щафетата от поколение Х.
„О”- обозначава поколението, което има всичко угодно – богатство, успех, модни дрехи и модерна техника, но и зееща пустота от вътре. Тази пустота в гърдите ни е като безплодна пустош в нашата същност, като вакуум в центъра – това място, на което някога е било сърцето и което някога е било запълнено с любов. Страдат не само децата. Родителите също.
Колкото повече възпитаваме малки възрастни в детски тела, толкова повече отделяме себе си от нашите собствени, детски качества, а именно в това да запазиш детето в себе си е едно от нещата, които те съхраняват, когато станеш възрастен.
Любовта, дами и господа, тя е най-скъпоценната част от човешкият род, най-богатият дар, златно наследство. И това е съкровището, което се предава от поколение на поколение. Предните поколения не са имали тези благосъстояния, които притежаваме ние. На тях не им е достигало електричество, многодетни семейства са се приютявали в малки домове, без централно отопление. Но в тези домове не е било тъмно и студено. Те били осветени от сиянието на любовта и техният уют е бил топлен от жарта на техните сърца. Родители, без изкушенията на разкоша и обществения статус са отдавали на децата си главното място в живота си.
Както всички знаем, нашите две страни са били разделени, за това, което Томас Джеферсън е наричал „определени не отчуждени права”.
И макар ние, американци и англичани да спорим за справедливостта на това изискване, предмет на спора, никога не е било това, че децата имат определени не отчуждени права и постепенното изчезване на тези права, би довело до това, че много деца по цял свят ще са лишени от радостта и безгрижието на детството.
Заради това, бих искал днес да предложа, да установим във всеки дом Универсална Декларация за Правата на Детето, чиито принципи ще са:
Правото да бъдат обичани, без да е необходимо да правят нещо за това.
Правото да бъдат защитени без да е необходимо да го заслужат.
Правото да се чувстват ценни, дори да си дошъл без нищо на този свят.
Правото да бъдат изслушвани, без да е нужно да бъдат интересни.
Правото да им четем приказки вечер, без да е нужно да се състезават с новините или сериалите.
Правото на образование, без да се налага да бягат от куршумите в училище.
Правото да се считат обожавани ( дори ако имат такова лице, което да се струва хубаво само на майка им.)
Приятели, всички човешки знания, началото на човешкото съзнание, трябва да бъде, че всеки от нас е достоен за любов. Преди да разберете, дали косата ви е руса или тъмна, преди да разберете чернокож ли сте или бял, преди да разберете към каква религия принадлежите, вие трябва да знаете, че се обичани.
Преди 12 години, когато се канех да тръгна за моето турне „BAD”, в дома ми в Калифорния, пристигна едно малко момченце с родителите си.
То умираше от рак. Каза ми, колко много обича мен и музиката ми. Родителите му ми казаха, че той няма да живее, че може да умре всеки един момент. Аз му казах – „Слушай, аз ще дойда в твоя град, Канзас, след три месеца, когато започне турнето ми. Искам да дойдеш на моето шоу. Ще ти дам това яке, с което съм се снимал в един от клиповете ми.” Очите му светнаха и той ме попита –„Даваш го на мен?” Отговорих му – „Да, но си длъжен да ми обещаеш, че ще го облечеш на концерта ми”.
Опитах се да му помогна да се държи. Казах му – „Когато дойдеш на шоуто, искам да носиш това яке и тази ръкавица” – и му дадох една от брилянтните си ръкавици, които обикновено не раздавам просто ей така. Той беше на седмото небе. Но явно той наистина е бил твърде близко до небето, защото, когато пристигнах в неговия град, той вече беше умрял и го бяха погребали с якето и ръкавицата.
Той беше само на 10 години.
Господ знае, аз също знам, че се е постарал да се държи с всички сили. Но в крайна сметка, когато той е умрял е знаел, че е обичан не само от своите родители, но и от мен, един непознат човек, аз също го обичах. И с тази любов, той е знаел, че не е дошъл на този свят сам и си е отишъл от него, знаейки, че не е сам. Ако идвате на този свят, знаейки, че сте обичан, и си отивате от него, знаейки същото, то вие ще се справите с всичко, което се случва между двата момента. Професора може да ви понижи в длъжност, но вие няма да се чувствате принизен, началника може да ви подтиска, но вие няма да сте подтиснат, съперника в бизнеса може и да ви победи, но накрая вие ще триумфирате. Как някой от тях би могъл да ви принизи или сломи? Та вие ще знаете, че сте достоен за любовта. Останалото е само черупка.
Но ако вие нямате спомен за това,че сте обичани, то тогава сте осъден да търсите в целият свят, това, което ще запълни пустотата ви. Не е важно колко пари заработвате и колко знаменити ще станете, вие винаги ще чувствате тази празнина.
Това, което в крайна сметка търсите е безусловна любов и одобрение без уговорки. И това ще е така, защото ви е било отказано по рождение.
Приятели, позволете ми да ви нарисувам картина. Един типичен ден в Америка – шест души на възраст до двадесет години свършват със самоубийство, дванайсет деца, по млади от 20 г, ще загинат от куршум – запомнете, това е за ден, не за година. Триста деветдесет и девет деца ще бъдат арестувани заради употреба на наркотици. Хиляда триста и петдесет и две деца ще бъдат родени от непълнолетни майки. И това се случва в една от най-развитите страни в света.
Да, в моята страна се е разгърнала епидемия от насилие, което няма равно в нито една от развитите страни. С такива методи, младите хора в Америка показват своят гняв и своята болка.
Но не смятайте, че техните връстници в Англия не изпитват същата болка и гняв. Изследванията в тази страна, показват, че ежечасно трима подрастващи в Англия, си причиняват вреда, режат или изгарят телата си или взимат прекалено голяма доза наркотици. Така те са решили да се справят с болката от пренебрежението и емоционалната агония. В Британия, цели 20 процента от семействата, сядат заедно да обядват едва веднъж годишно. Един път в годината! А какво се случи със свещената от векове традиция, да четем приказка за лека нощ на нашите деца?
Изследвания проведени през 1980-те години, показвали, че децата на които им четат , имат много повече грамотност и превъзхождат значително връстниците си в училище. Въпреки това само на 33 процента от британските деца, на възраст от две до осем години, редовно им четат приказки. Вие може и да не се замисляте за това, докато не разберете, че на 75 процента от техните родителите са четени приказки в тази възраст.
Съвършено ясно е, че не ни е нужно да се питаме, от къде са се взели, този гняв, болка и жестоко поведение. Очевидно е, че децата се бунтуват заради пренебрежението, бунтуват се заради безразличието и крещят за да бъдат забелязани.
Различни организации в Съединените щати, казват, че милиони деца стават жертва на лошо отношение, тоест пренебрежение в средната възраст.
Да, пренебрежение. В богатите домове, привилегированите домове, натъпкани до горе с всевъзможна техника. Домове, в които родителите се прибират, но всъщност сякаш ги няма, защото мислите са им в офиса. А техните деца? Е, техните деца живеят с трохите с емоции, които им се дават. А от безкрайната телевизия и компютърни игри, няма да как да получиш много. Тези сухи и хладни цифри, които, струва ми се, измъчват душата и поразяват разума, трябва да ви показват, защо съм посветил толкова време и средства за това, да може нашата инициатива Heal the Kids да постигне голям успех. Нашата цел е проста – да възстановим връзките между родители и деца, да подновим техните обещания за надежда и да осветим пътя на всички тези прекрасни деца, които ще се появят на нашата земя.
Но тъй като, това е моята първа лекция, а вие ме приехте така топло във вашите сърца, бих искал да ви разкажа още това-онова. Всеки от нас си има своя собствена история, в този смисъл, статистиката може да се превърне в нещо лично.
Казват, че да си родител е подобно на танц. Ти правиш една крачка, а детето друга. Открих, че да внушим на родителите необходимост, да се посветят на децата си е само половината дело. Втората половина, е в това да подготвим децата да приемат отново своите родители.
Помня, че когато бях дете, имахме едно лудо куче, което се казваше Чернушка – кръстоска между вълк и ретривър. Тя не само, че беше непригодна за куче-пазач, но беше една наплашена и нервна твар. Направо беше удивително, как не побягваше всеки път щом минеше камион по улицата или гръмотевична буря удареше Индиана. Моята сестра Джанет и аз и отдавахме цялата си любов, но така и не можахме отново да върнем доверието и, което и беше отнето от предишният и собственик. Знаехме, че той я е биел. Не знаехме защо. Но каквото и да е било, то се оказа достатъчно да изсмуче душата на това куче.
Много деца днес, приличат на пребити кученца, отлъчени от необходимостта за любов. Те плюят на своите родители. Представени сами на себе си, те държат на своята независимост. Те вървят напред, без да поглеждат към родителите си. Има и по-лоши случаи, когато децата таят враждебност и обида към родителите си, и всеки опит за помирение от страна на родителите, ще бъде запратена в лицето им обратно. Аз не искам който и да е от нас днес да прави тази грешка. Ето за това, аз моля всеки, който е дете на някой в този свят – да започнем сега, днес – простете на своите родители, ако се чувствали тяхното пренебрежение. Простете и ги научете отново на любов.
Вероятно няма да се учудите, когато ви кажа, че детството ми не е било идеално. Това напрежение, което съществуваше в отношенията с баща ми е добре известно. Моят баща е жилав човек. Той караше мен и братята ми да бъдем толкова добри изпълнители, колкото можехме. Беше му много трудно да показва своята привързаност към мен. Той никога не ми е казвал, че ме обича. Също така никога не ме хвалеше. Ако аз се представях впечатляващо, той ми казваше, че е било добре. Ако се представях добре, той нищо не ми казваше. Той беше пълен с решителност, повече от всичко да ни направи комерсиално успешни. В това той беше повече от експерт. Баща ми бе административен гений, и братята ми и аз, дължим своите професионални успехи в не малка степен именно на този ефективен метод, с който той ни избута. Той ме тренираше, като изпълнител и аз не можех да сбъркам в нито едно от движенията си. Но това, което исках в действителност беше да имам Баща. Исках да имам баща, който да показва любовта си. Моят баща, никога не правеше това.
Той никога не казваше „обичам те”, гледайки ме в очите, никога не играеше с мен. Той никога не ме е качвал на конче, никога не се замеряхме с възглавници или балони с вода. Но аз помня един път, когато бях на около 4 годинки, имаше малък карнавал и той ме повдигна и качи на едно пони. Това беше мъничък жест, вероятно той е забравил за него след 5 минути. Но заради този момент в моето сърце има специално място за него. Защото това са деца, дреболиите значат много, а за мен, онзи момент беше всичко. Изпитах го само веднъж, но ми беше хубаво и се радвах на баща си и на света.
Сега аз самият съм баща, и се замислих за своите собствени деца, за Принс, за Парис и за това, какво бих искал те да мислят за мен, когато пораснат. Разбира се, бих искал да помнят, как винаги съм се старал да ги взимам със себе си, навсякъде, където пътувам. Как винаги съм се старал, да им покажа, че са по-важни от всичко друго. Но в техният живот има и сложни проблеми. Заради това, че са мои деца ги преследват папараци, те не винаги могат да отидат в парка или на кино с мен. И какво ще стане, когато пораснат и са обидени на мен и на решенията, които съм взимал и са повлияли на детството им?
„Защо ние нямахме нормално детство, като другите деца?”- могат да ме попитат те. И в този момент се моля, децата да ме оправдаят. Да си кажат: „Баща ни правеше всичко, което му беше възможно, отчитайки уникалните обстоятелства с които се е сблъсквал. Може би не е бил идеален, но е бил добър и порядъчен човек, който се стараеше да ни дава цялата си любов.”
Надявам се, че те винаги ще помнят хубавите неща, тези жертви, които аз охотно давах заради тях и няма да ме критикуват за това, което ми се налага да им откажа, или за грешките, които съм направил и разбира се ще продължавам да правя, възпитавайки ги.
След като всички сме били нечии деца, знаем, че въпреки най-добрите желания и старания, грешки винаги се правят. Такава е човешката природа. Когато мисля за това, че се надявам моите деца да не ме съдят строго и ще простят пропуските ми, съм принуден да се замисля за моя собствен баща. И без да гледам на това, че съм го отричал преди, съм длъжен да призная, че той трябва да ме обича. Той наистина ме е обичал и аз знам това. Имаше е дребни неща, които говорят за това. Когато бях малко дете, обичах сладки – всички обичахме. Моите любими лакомства, бяха понички с глазура и баща ми знаеше това. И на всеки няколко седмици, когато се спусках по стълбите сутрин, на кухненската маса, лежеше пакет понички с глазура – без никаква бележка, без никакви обяснения – само понички. Сякаш от Дядо Коледа. Понякога мислех за това, че няма да спя през ноща за да видя, как ги оставя там, но както и с Дядо Коледа, не исках да разруша това вълшебство от страх, че след това той никога няма пак да го направи. На баща ми му се налагаше да ги оставя там тайно, по нощите, за да не може никой да го хване неподготвен, когато бронята му е свалена. Той се страхуваше да показва емоции, той не ги разбираше или не знаеше как да се справя с тях. Но той знаеше за поничките.
Когато позволих на вратите да се отворят, към мен полетяха и други спомени, спомени за тези мънички жестове, макар и несъвършени, които показваха, че той е правел това, което е можел.
Така, че днес, вместо да се спра на това, което баща ми не е правил, искам да се спра на това, което е правил и на неговите собствени проблеми.
Искам да спра да го осъждам.
Започнах да размишлявам върху това, че баща ми е расъл в Юга, в много бедно семейство. Той е станал пълнолетен по време на Депресията и на неговия баща се е налагало да се бори, за да нахрани децата си, проявявал е малко любов към семейството си и възпитавал баща ми и неговите братя и сестри с желязна ръка. Кой може да си представи, какво е било да растеш, като беден чернокож човек в Юга, лишен от надежда и достойнство, сражавайки се за това да станеш мъж в свят, който е виждал в моя баща, човек втора ръка.
Аз бях първият чернокож изпълнител, когато показаха по MTV, помня как това и тогава беше огромно събитие. А това вече бяха 80-те години!
Моят баща дошъл в Индиана и създал свое голямо семейство, работейки дълги часове в стоманодобивен завод – работа, която може да убие светлината и да сломи духа – всичко това за да издържа своето семейство.
Странно ли е, че му е било трудно да показва чувствата си? Чудно ли е, че сърцето му се е втвърдило и е издигнал защитна стена за емоциите? Най-много то всичко, дали е странно, че е с всички сили се е старал да направи от синовете си успешни изпълнители, за да бъдат те спасени от това, което той е познавал, като живот без чест и в бедност?
Започнах да разбирам, че дари жестокостта на моя баща, беше един вид любов, несъвършена любов разбира се, но все пак любов. Той ме натискаше, защото ме обичаше. Защото той не искаше, който и да било да гледа от високо на негов потомък.
Сега, с течение на времето, вместо горчилка, аз изпитвам благословия. Вместо гняв, аз намерих оправдание. Вместо отмъщение, аз намерих примирение. И моят първоначален
Гняв отстъпи място на опрощението.
Преди почти десет години, аз основах благотворителната организация „Heal The World”. Името дойде от това, което чувствах в себе си. Дори не знаех, Шмули ми каза по-късно, че тези две думи се явяват, крайъгълен камък от пророчеството на Стария Завет.
Вярвам ли аз в действителност, че можем да излекуваме нашият свят, измъчен от геноцид и войни, дори и днес? Считам ли, че можем да излекуваме нашите деца, тези наши деца, които отиват на училище с оръжие и с ненавист разстрелват своите съученици, както се случи в Kolambine? Или пък децата, които могат да бият до смърт беззащитно бебе, както в трагичната история с Jamie Bulger?
Разбира се, че вярвам, иначе нямаше да съм тук днес. Но всичко това, започва с прошка, защото за да се излекуваме света, трябва първо да излекуваме себе си. Заради това, защото за да излекуваме децата, трябва първо да излекуваме детето в себе си. Като пораснал човек и като баща, разбрах, че не мога да съм истински човек или родител, способен на безгранична любов, докато не приключа с призраците от моето собствено детство.
За това моля, всеки от нас днес. Живейте с петата от Десетте Божи Заповеди. Уважавайте вашите родители и не ги осъждайте. Намерете им оправдание. И за това искам да простя на моя баща и да спра да го осъждам. Искам да простя на баща си, защото ми е нужен баща, а това е единственият баща, когото имам. Искам товара на миналото да падне от раменете ми, искам да бъда свободен и да започна нови отношения с моя баща и до края на дните си, призраците на миналото да не са пречка.
В свят, изпълнен с омраза, все още трябва да имаме смелостта да орем земята. В свят, изпълнен с гняв, трябва да имаме смелостта да утешаваме. В свят, изпълнен с отчаяние, трябва да имаме смелостта да мечтаем. В свят, изпълнен с недоверие, трябва да имаме смелостта да вярваме.
Всички вие днес, които се чувствате изоставени от вашите родители, моля ви да оставите вашето разочарование.
Всички вие днес, които се чувствате излъгани от вашите бащи и майки, ви моля да не лъжете себе си повече.
Всички вие, които искате да отблъснете вашите родители, ви моля вместо това да им протегнете ръка.
Моля вас, моля себе си, да подарим на родителите си, дар на безусловна любов, за да могат те да се научат на любов от нас, техните деца. За да може най-накрая любовта да се възроди в този разрушен и самотен свят.
Шмули веднъж ми разказа за древно, библейско пророчество, в което се казва, че новият свят и новото време ще дойдат тогава, когато „сърцата на родителите ще се възродят, чрез сърцата на децата им”.
Приятели мои, ние сме светът, ние сме децата.
Махат Ганди е казал – „Слабия е неспособен да прощава. Прошката – наследството на силния”. Днес бъдете силни. И освен това да бъдете силни, издигнете се заради голямата задача – възраждане на нарушения завет.
Ние сме длъжни да преодолеем, това осакатяващо влияние, което може да има нашето детство върху живота ни и с думите на Джеси Джаксън да си прощаваме един на друг, да изкупим греховете един към друг и да вървим напред.
Тази молба за прошка не би могла да стане в един момент, приличайки на шоуто на Опра, когато хиляди деца ще се помирят с родителите си, но тя в крайна сметка ще бъде начало за това и в резултат ние ще станем много по-щастливи.
И така, дами и господа, ще завърша своето изказване днес с вяра, радост и вълнение.
От този ден нека чуваме нова песен.
Нека тази песен да бъде под звуците на детския смях.
Нека тази песен да бъде под звуците на играещи деца.
Нека тази песен бъде под звуците на пеещи деца.
И нека тази песен да звучи за родителите, които ги ще ги слушат.
Всички заедно да създадем симфония на сърцата, възхищавайки се на чудесата на децата ни и къпейки се в красотата на любовта.
Хайде да изцелим света и да прогоним болката.
Нека всички заедно да създадем прекрасна музика.
Бог да ви благослови! Обичам ви!
Искам го отново сред нас! 
